— Чувал? Аз съм го виждал и коленичих до неговия труп, когато чумата вече го беше сграбчила в ужасните си обятия.
— Труп…! Чума…!
— До него лежеше Джанах, неговата жена, неговата гордост, убита по същото време заедно с него.
Беше странна сцена. Ние стояхме един пред друг и си крещяхме тези възгласи, та Пъркинс можеше да помисли, че и двамата сме полудели. Очите на Джафар се бяха втренчили надолу към мен окръглени като топчета. Беше отворил уста, но не можеше да изрече нито дума. Той направи едно голямо, задушаващо усилие и буквално ми изрева:
— Джанах, неговата жена, неговата перла! Тъкмо чрез нея бях сроден с него! Ох, мистър Шетърхенд, трябва да те питам дали сънувам, или съм в треска. Ти си бил при хаддедихните?
— Да.
— По времето, когато Мохамед Емин, техният прочут шейх, е умрял?
— Бях на погребението му. Той умря, когато подкрепихме Хасан Арджир мирза в битката срещу кюрдите.
— Съвпада! Ама тогава ти си… — Той се улови с ръка за челото и после продължи: — Тогава ти трябва да си все пак онзи Кара бен Немзи ефенди!
— Този съм действително. Моето малко име Карл беше превърнато в Кара. Бен Немзи обозначава моята националност, а титлата ефенди ми дадоха без специални заслуги.
Сега последваха въпроси, на които трябваше да отговарям, докато ги прекъснах:
— Това е среща, която човек едва ли би счел за възможна. Но нека не допускаме удивлението да ни задържа по-дълго тук. Да помислим първо за най-близко лежащия дълг и после, когато този дълг е изпълнен, за миналото! Хайде да побързаме да стигнем при пороището!
— Както искаш, сър. Но можеш да ми вярваш, че вълнението ме порази. Олд Шетърхенд и Кара бен Немзи ефенди са една и съща личност! Какво ли не можеш да ми разкажеш!
— И ти на мен също. Аз трябва да знам до най-малката подробност къде и как си намерил моя дребен, верен хаджи. А сега да продължаваме! Хайде!
Продължихме прекъснатата по една толкова странна причина езда. На двама ни беше твърде трудно да мълчим. Но беше по-добре да насочваме мислите си засега само към настоящето и неговите изисквания. Що се отнася до Пъркинс, той явно бе заразен от нашето удивление, защото правеше физиономия, сякаш се бе спънал от султана на Стамбул и паднал върху императора на Китай.
Моето предсказание се потвърди: аз не пропуснах издълбаното от пороищата корито. След приблизително един час видяхме на североизток пред нас да се появява една тъмна ивица, която означаваше гора.
Гората образуваше при дерето един продълговат четириъгълник, покриващ не кой знае колко значителна площ. Седемдесет индианци можеха така добре да я претърсят за един час, че непременно щяха да открият скрития в нея човек. Към това се добавяше обстоятелството, че ние не можехме да знаем предварително мястото, на което щяха да бивакуват команчите. Можехме да изберем което си щем, но трябваше да очакваме, че те ще дойдат тъкмо там. Дори и да не беше така, можехме да бъдем издадени от най-малката причина — да речем от пръхтенето на джафаровия кон. Животното не бе принадлежало на уестман, а всеки необучен кон обикновено става шумен в близост с други коне. Ето защо отвърнах, когато Пъркинс ме запита за нашето скривалище:
— Ние няма да се крием, а ще останем в свободната, открита прерия, поне вие двамата.
— Но тогава те нали ще ни видят.
— Не. Една такава открита позиция е най-доброто скривалище, което може да има при сегашните условия.
— Как ще освободим пленниците — продължи да пита Пъркинс, — ако останем тук, пък индианците се намират в гората?
— Остави това да си е моя работа! Аз ще отида сам в гората, а вие ще останете тук, докато се върна.
— Ами ако междувременно червенокожите се домъкнат насам?
— Тогава ще препуснете на запад и ще се върнете пак тук, когато изчезнат. Вие при всички случаи ще ги видите по-рано отколкото те вас.
— Но ако се наложи да бягаме и не можем да се върнем при теб?
— Не се грижете за мен! Аз непременно ще дойда при вас и коня си. Засега ще остана тук, докато сметна, че индианците скоро ще дойдат. Тогава ще отида в гората. От само себе си се разбира, че сам не съм в състояние да освободя шестимата пленници нито с открита битка, нито чрез хитрост. Тук се касае за един рискован опит, за чието изпълнение трябват сила и хитрост и който на няколко пъти ми се е удавал. Днес искам да го пробвам още веднъж. Ако успея да пипна вожда, спечелили сме играта. Той ще получи свободата си само срещу освобождаването на пленниците.
— Как възнамеряваш да направиш това?
— Това предоставям на обстоятелствата, а ако те са неблагоприятни за мен, ще ги направя благоприятни. В този случай изобщо няма да се подвоумя да скоча сред червенокожите и да опра ножа до гърлото на стария със заплахата, че веднага ще го намушкам, ако някой вдигне ръка срещу мен и бледоликите не бъдат освободени. Уплахата в такива ситуации е най-добрият съюзник. Ако някой се страхува, не е длъжен да опитва. Сега да смъкнем кожите на зайците. Дърва за огън има достатъчно.