Най-сетне То-кай-хун дойде, може би пълен четвърт час по-късно. Той слезе и седна близо до падналото дърво, под чиято бръшлянена завеса лежах. Натъпка своята лула на мира и я запуши с бавни всмуквания, без една дума да изговори. Неговите хора бяха също така мълчаливи. След като дръпна за последен път, той окачи лулата отново на врата си и каза на двамата червенокожи, които първи бяха дошли:
— Нека моите млади воини доведат двамата бледолики, наричани Гъгнивците.
Джим и Тим бяха повлечени като чували и оставени на земята пред То-кай-хун. Той проучва известно време лицата им и после каза:
— Нека двамата Гъгнивци чуят какво имам да им кажа и накрая да ми дадат верен отговор. Те трябва да умрат при Макик Натун на кола на мъченията. Но ако говорят откровено, ние ще им дадем свободата. Познават ли те белия мъж, който беше наш пленник и снощи ни изчезна по толкова необясним начин?
Джим отговори:
— Ти сега ни задаваш този въпрос за трети път и аз за трети път ще ти отговоря същото: не го познаваме.
— Но знаете накъде е избягал?
— Не.
— Той беше така здраво вързан, че не можеше сам да се освободи.
— Ти се лъжеш. Той самичък се е освободил.
— Аз лично прегледах малко преди това ремъците му, те бяха здрави. Някой трябва да му ги е махнал.
— Да измъкне пленник посред седемдесет индианци? Това би трябвало да е някой безразсъдно смел мъж. Няма разумен човек, който да дръзне да го направи.
— Има един, но наистина само един-единствен.
— Кой е той?
— Поразяващата ръка. Аз познавам това бяло краставо куче. Той беше някога мой пленник и ни принуди да го освободим. Онова, което се случи снощи, е нещо, което само той може да стори. Ако не знаех, че е далеч оттук на север, за да отмъсти за смъртта на Винету, неговия също така крастав брат, щях да сметна, че е бил той. Ти се беше промъкнал с брат ти до нашия бивак, когато пленникът ни се изгуби, значи би трябвало да познавате онзи, който го е освободил.
— Ние не знаем нищо.
— Това е лъжа, която ще ви струва живота. Ако ни кажете истината, ще ви подарим свободата.
— Това е също лъжа! Знам, че с това обещание само искаш да ни накараш да се разприказваме.
— Каквото То-кай-хун обещае, го изпълнява!
— Pshaw! Ако изпушиш с нас калюмета, ще ти повярваме.
— То-кай-хун не пуши лулата на мира с пленници.
— Ето ти го на, ти искаш да ни измамиш. Вие сте изровили секирата на войната, следователно всеки бял, който попадне в ръцете ви, е изгубен. Дори да беше истина това, което си мислиш, и ние ти го признаехме, ти нямаше да удържиш думата си и щеше да заповядаш да ни ликвидират.
До момента вождът беше говорил спокойно. Той беше на мнение, че ще съумее да развърже езика на Джим, Сега се видя измамен и кипна гневно:
— Какво ще каже другият Гъгнивец? И той ли не иска нищо да признае?
— No — отговори Тим по своя лаконичен начин.
— Тогава ще ви кажа, че правилно мислехте: вие въпреки всичко щяхте да умрете. Но ние щяхме да ви дадем по един куршум, така че вашата смърт щеше да бъде по-бърза. Но понеже устата ви са се отучили да говорят, ние ще ги отворим за вопли и стенания. Вие ще претърпите всички мъчения, който можем да измислим!
— Pshaw, ние не се страхуваме.
— Мълчи! Аз свърших с вас. Пленникът се измъкна, ние не можем да проумеем неговото изчезване, нека е тъй! На негово място спипахме вас двамата и значи нищо не е изгубено. Тази вечер ще стигнем до Макик Натун, а утре ще бъдете вързани там за кола на мъченията.
Той стана, за да се отдалечи гордо, и заповяда с висок глас:
— Нека моите братя потеглят, тъй като конете им се напоиха. Аз скоро ще ги последвам.
При последната дума на вожда аз трябваше да се овладея, за да не направя от радост някое непредпазливо движение, което би ме издало. Имах всички причини да се надявам, че начинанието ми ще бъде с добър изход. Пленниците бяха отново вързани върху конете. Команчите възседнаха и потеглиха. Вождът не се виждаше. Конят му стоеше зад моето скривалище и пощипваше шума от клоните. В случай че се върнеше от посоката, в която се беше отдалечил, той трябваше да мине покрай мен.
Аз почаках в голямо напрежение пет минути, десет минути, почти четвърт час. Ето че То-кай-хун се върна. В дясната ръка бе пушката му, а с лявата придържаше отпред одеялото, което беше заметнал върху раменете. Аз го пропуснах. Той посегна към коня си. Само че на животното му се беше усладил сочният листак и то отказа да се подчини. Шумът от тъпчещите копита заглуши онзи, който създадох, когато изпълзях изпод бръшляна. С няколко крачки бях зад червенокожия. Той дръпна коня за юздите към себе си и дигна крак да се качи. Тогава аз сложих лявата ръка на рамото му, като протегнах дясната с револвера към него и казах: