— Виж го сам! — отговорих, когато пристигнах при тях.
— Аллах, Аллах! — възкликна Джафар. — Това е вождът с бялата коса, който искаше да ни убие!
— Някой друг не би могъл да ни бъде много полезен. Свалете го! Трябва да го вържем.
Докато връзвахме команча, аз разказах как ми се бе удало да го пленя. Спътниците издадоха всевъзможни възклици на удивление, на които трябваше да сложа край, защото видях, че То-кай-хун идва отново на себе си. Той отвори очи, изгледа ни един след друг и пак ги затвори. Трябваше да се опомни. Скоро обаче ги разтвори рязко, заби поглед с непримирима омраза в лицето ми и процеди със скърцане на зъби:
— Кучето ме залови, но моите воини ще ме освободят, като се върнат и го пребият със сопи!
На това оскърбление аз отговорих спокойно:
— Щеше да бъде много умно от страна на стария вожд на команчите, ако си служеше с по-учтиви думи. Неговият живот е в ръцете ми.
— Ти няма да ми го отнемеш, защото моите хора ще дойдат и ще те принудят да ме освободиш!
— Твоите шепа команчи? Pshaw!
— Те са десет пъти по седем! Ще ви смажат.
— Pshaw! Какви са седемдесет команчи срещу Олд Шетърхенд! — отвърнах аз, служейки си със самонадеяния начин на изразяване, който пред тези хора действаше убедително.
— Седемдесет силни бизона срещу едно болно куче! — продължи оня.
— Необходимо ли е да се присмивам над теб, дето носиш на главата си снега на старостта! В теб говори яростта на безсилието. Аз лежах посред тези седемдесет команчи, без сърцето ми да направи един удар в повече. Болното куче сред седемдесет бизона! Те не можеха да му сторят нищичко. То обаче отнесе в зъбите си най-силния бизон. Как ли трябва да изглеждат нещата под твоите бели коси! Там би трябвало да е разумът на зрелите години, но май няма нищо друго, освен безразсъдството на хлапашкия период.
То-кай-хун не отговори. Беше посрамен и гледаше мрачно пред себе си. Аз се възползвах от паузата да претърся кобурите, висящи от двете страни на седлото му. Единият съдържаше сушено месо и други провизии, муниции и разни предмети, които са крайно необходими на индианеца при бойни походи. Във втория бяха напъхани други неща. Първо измъкнах един портфейл.
— Той е мой — извика Джафар. — Съдържа бележки, документи и ордери.
— Погледни тогава дали всичко е налице!
Дадох го на персиеца. Той прегледа съдържанието и установи, че нищо не липсва. След това измъкнах кесията и часовника му. После се появиха разни неща, отнети от неговите слуги, водачите и накрая от Двамата Снафълс. Вождът беше запазил грабежа за себе си. Погледите, които ни мяташе, издаваха клокочещата в него ярост. Накрая той не можеше да се владее повече и ми кресна:
— Вземайте, вземайте! Веднага щом пристигнат воините ми, ще трябва пак да го връщате!
— Не. Не те ще дойдат, а аз ще яздя до тях, и те ще ми напакостят също толкова малко, както навремето, когато бях твой пленник, а вие, толкова много стотици воини, не посмяхте все пак да ми посегнете.
— Тогава ти подари живота на моя син и той помоли за теб. Така бе спасен твоят.
— Това не е вярно. Е, да, синът ти ми беше благодарен. Но живота аз си го имах и ние се спасихме, като те плених. Положението днес е подобно на тогавашното. Ти си мой пленник и аз ще ти кажа какво трябва да направиш.
— Аз съм То-кай-хун, вождът на команчите, и не се подчинявам на никой бледолик.
— Тогава си изгубен!
— Ти няма да посмееш да ми отнемеш живота. Нима не се гордееш със славата, че никога без нужда не убиваш човек?
— Горд може да не съм, но ме радва, че хората говорят така за мен.
— В такъв случай съм в безопасност при теб, защото ти няма да се упрекваш, че си убил То-кай-хун, вожда на команчите.
— Лъжеш се, защото за убийство и дума не може да става, а само за наказание.
— Наказание? За какво?
— Че си заловил бледолики и искаш да ги убиеш.
— Ти можеш да ме убиеш според законите на прерията само ако съм пролял кръв. Аз пролял ли съм?
— Действително, не мога да твърдя, че си убил някой бял. Но неколцина си пленил.
— За това обаче не се отсъжда смърт.
— О, напротив. Как се наказва кражбата на кон?
— Със смърт.
— А отвличането на човек? Това деяние по-меко ли трябва да бъде наказано?
— То-кай-хун плени бледоликите, но не ги е отвлякъл!
— Pshaw! Ако аз уловя и откарам един кон, който не ми принадлежи, това е конекрадство. Ти си заловил и откарал бледоликите, това е отвличане на хора. Ако аз те накажа за тая работа с куршум, никой няма да ми отправи ни най-малкия упрек.