То-кай-хун седеше и чакаше преценката за своето художествено произведение. Аз му я дадох с думите:
— Доволен съм от тотема, той съдържа всичко, което желая. Ние ще вържем вожда на команчите на един кон и ще последваме неговите воини към Макик Натун. Може би ще ги настигнем още преди да са пристигнали там.
— Няма да ги настигнеш, защото те яздят много бързо.
— Мисля, че на първо време няма да бързат прекалено много, за да можеш да ги настигнеш.
— Те няма да ме чакат, знаят, че обичам да оставам назад и да яздя сам. Ти няма да можеш да говориш с тях преди Макик Натун.
Откровеността, с която ми каза това, беше необикновена наистина, но аз нямах причина да я сметна за лъжа. Нищо не можеше да ни навреди, ако се водехме по това известие. Ето защо казах:
Тогава трябва да побързаме. Аз искам да освободя пленените бледолики по възможност още днес и поради това желая да говоря с воините на команчите преди стъмване.
Пъркинс трябваше да възседне коня на То-кай-хун и да вземе вързания вожд пред себе си. Сетне потърсихме дирята на неговите хора, за да я последваме възможно най-бързо. Когато я достигнахме, аз я прегледах и установих, че индианците действително са яздили бързо. Техният вожд беше казал истината. Пъркинс яздеше с него начело, аз и Джафар — след тях, защото исках винаги да го държа под око. Персиецът заговори за нашето днешно преживяване и за надеждата ни да избавим пленниците. Покрай другото рече:
— Вождът разбира английски и чува какво си приказваме зад него. Не е необходимо обаче да знае какво говорим. Няма ли да е по-добре да си служим с някой друг език?
— За мен е удобно! Но какъв?
— Ти си Кара бен Немзи ефенди, арабския го говориш като по вода. Да опитаме с него!
— Защо не с персийския?
— И него ли владееш?
— Достатъчно. Поне мисля, че ще се разбираме.
Колко се зарадва Джафар да може да си служи с матерния език! Той стана изключително оживен и се разприказва най-вече за своята родина и нейните порядки. Аз очаквах, че ще спомене нещо и за своя живот, но той не го стори. Знаеше, изглежда, за моята любознателност, защото в хода на разговора каза:
— Ти сигурно очакваш да заприказвам и за себе си. Но какво да кажа за мен тук, в тази страна, където съм чужд и не представлявам абсолютно нищо?
Когато не отбелязах нищо при тези думи, той сметна за уместно да продължи:
— Искам обаче да споделя, че стоя под закрилата на нашия владетел. Той е почитател на западното образование и от време на време изпраща няколко млади свои поданици в Западна Европа, за да добият там познания.
— Но подбира за целта само надарени хора.
— И комплименти ли можел да прави Олд Шетърхенд? Аз бях споходен от милостта да видя очите на владетеля отправени към мен и бях изпратен в Стамбул, Париж и Лондон. Там, в Англия, престоях по-дълго време. Може би си чул, че шахът беше наскоро в Лондон?
— Четох във вестниците.
— При своето присъствие в столицата на Англия той си спомнил за мен и аз получих заповед да се явя пред неговия лик. Последицата от тази аудиенция беше разпореждането да се запозная и със Съединените щати. Когато се озовах от тази страна зад океана, не подозирах, че ще имам щастието да се запозная тук с неустрашимия Кара бен Немзи, за когото хаджи Халеф Омар толкова много ми е разправял. И още по-малко съм сънувал, че ще дължа на теб свободата и живота си. Виждам, че е много опасно да се пътува тук. Първоначално не исках да го вярвам. Ще престане ли опасността, когато оставим зад себе си царството на прериите?
— Не. В Скалистите планини ще стане още по-опасно.
Сега трябваше да му дам информация за Запада. За себе си той повече не спомена.
Защо беше така мълчалив? Някаква мисия ли имаше да изпълнява, за която не биваше да говори? Не беше вероятно, защото каква ли мисия можеше да води един персиец през Америка? Или пък беше толкова сдържан, за да се прави на важен? Това спрямо мен щеше да е неразумно. Когато на две хиляди и петстотин географски мили отдалеченост от своята родина един ориенталец срещне мъж, с когото може да побъбри на матерния си език, то ще е глупаво от негова страна да се затваря пред този човек. Аз взех решение да не насочвам повече разговора за самия него.
4. Размяната
Яздехме бързо. Следата на команчите беше ясна и не трябваше да се бавим, за да я търсим. Индианците бяха яздили поне също толкова бързо, колкото и ние и, понеже не изчакваха вожда си, явно не се безпокояха за неговата сигурност. Имахме още два часа до вечерта, когато съобщих на двамата си спътници, че сме стигнали в близост до Жълтата планина. Тогава Пъркинс попита: