— Направо натам ли ще яздим?
— Не. Това би означавало да изгубим играта.
— Защо?
— Понеже вождът е при нас. Червенокожите не бива да го видят, преди да са освободили пленниците си, а може би не и после, защото аз не съм му обещал свободата.
— Но нали трябва да узнаят, че е наш пленник! Кой ще им го каже?
— Ти, мастър Пъркинс — отговорих сериозно, макар в действителност да се шегувах.
— Аз? — извика той уплашено. — Аз да занеса тотема? Да пазя добре вожда, е десет пъти по-лесно, отколкото да отида при воините му, за да преговарям с тях. Много ме е страх, че тогава ще извърша някои глупости, с които и вас ще изложа на опасност.
— Това вече е казано така искрено, както аз обичам. Но след като си толкова недосетлив, как мога тогава да ти поверя вожда?
— Това можеш, сър! — врече се той облекчено. — Ние ще ти предадем вожда при твоето връщане точно така, както си ни го оставил.
— Да, така ще бъде — потвърди Джафар. — Аз не съм страхливец, не съм и онова, което хората наричат будала.
Да, той навярно не беше нито глупав, нито страхлив. На него имах повече доверие отколкото на Пъркинс. А и какво ли можех да направя? Един от нас трябваше да отиде при индианците, а това беше риск, за който се искаше мъж на място. За тая работа не ставаше нито персиецът, комуто напълно липсваха познания за тукашните порядки, нито Пъркинс, който не притежаваше никакъв кураж. Та бях принуден значи да им поверя вожда.
Познавах мястото, където се намираха гробовете на вождовете. Макик Натун имаше от южната си страна една вгънатост, чиито стени се изкачваха доста стръмно. Гробовете, четири на брой, лежаха един до друг при западната страна на тази местност, в която дървета не растяха, а само храсти. Зад «залива» от жълтата скала ромолеше един извор. Там вероятно се бяха разположили индианците на бивак. Теренът в близост до гробовете беше открит. Раслите там някога храсти бяха изчезнали следствие състоялите се тук възпоминателни тържества. Затова пък храсталакът продължаваше да се разстила надясно и наляво, т.е. на изток и запад покрай подножието на планината — обстоятелство, което ми предлагаше голямо предимство. И тъй, тази вгънатост на Макик Натун беше мястото, където трябваше да се реши съдбата на пленниците. Вярно, в случая моят живот висеше на един-едничък косъм, защото дори ако индианецът би бил склонен на кое да е друго място за мир, то при гробовете на неговите паднали в битки предводители го управлява само омразата, изпълва го само чувството за мъст и ето защо всъщност това място бе зле избрано по отношение нашите намерения, защото не можехме да си стоим и чакаме спокойно, при положение, че пленниците на другия ден щяха да бъдат екзекутирани.
Ние следвахме дирята на команчите, додето Жълтата планина израсна северно от нас и имахме да яздим до нея още може би половин час. После се отклонихме западно от нея, яздихме най-напред паралелно с планината и след това се насочихме към нея, но спряхме, преди да я достигнем.
— Още тук ли трябва да слезем? — попита Пъркинс.
— Да — отговорих. — Ако яздим до планината отсреща, където има храсти и дървета, по време на моето отсъствие можете ненадейно да бъдете нападнати. Там е достатъчен един-единствен червенокож, за да ви застреля двамата от засада и да освободи вожда.
— Хм, това е вярно!
— Тук, напротив, местността е открита и вие можете да видите още отдалече всеки, който приближава към вас. За едно внезапно нападение следователно дума не може да става. А и даже да дойдат неколцина червенокожи, което не се очаква, ще можете да насочвате пушките си на всички страни и да ги държите в шах. Дори да предположим най-лошия случай, че заради числения им превес няма да можете да се отбранявате, заплахата, че ще убиете вожда им, ще бъде достатъчна да ги държи надалече от вас. Сега аз възнамерявам да отида при червенокожите и не мога предварително да кажа колко време ще бъде нужно да изпълня плана.
— Well! Ние значи оставаме на това място! Да се смъкваме от конете!
Слязохме и снехме То-кай-хун от седлото. После аз лично го вързах така, че спокойно можех да се отдалеча. Когато Джафар и Пъркинс вързаха конете за колчета и седнаха при команча, ги предупредих:
— Поддържайте добра стража! Не се вслушвайте в никакви приказки, молби и обещания от страна на пленника и не допускайте никой да ви приближи!
— Добре де! Ние ти пожелаваме в твоето намерение точно толкова голям късмет, колкото голяма ще бъде тук нашата бдителност.