Извадих листовете от джоба и ги дадох на стария. Той ги взе и заповяда на хората си:
— Обградете бледоликия и не го пускайте от това място! Той иска да ни измами. Тотемът се прави от кожа, а не от нещото, което белите наричат хартия. Такава една хартия никога не може да бъде тотем.
Аха! Никога като тотем! Затова значи доволният поглед на вожда, когато му казах, че ще пише на хартия! Това картинно писмо нямаше валидността на тотем, то не ме закриляше! Е, аз въпреки това си имах достатъчна закрила. След думите на индианеца хората му отново се стълпиха по-близо до мен. Тогава аз взех карабината «Хенри» в ръка и извиках:
— Назад! Не сте ли чували за тази омагьосана пушка, с която мога да стрелям непрекъснато? Който посегне към някое оръжие, ще получи куршум! Направете място! Аз не смятам да бягам, но ще ида там, където ми хареса!
Запънах петлето на магазинната карабина, взех я в дясната ръка par pistolet[11], накарах врания да заподскача с къчове в кръг, за да ми отвори пространство, и го насочих после към мястото, където лежаха пленниците. Знаех какво можех да рискувам. Навярно нямаше човек сред команчите, който да не е чувал за моята «омагьосана пушка». Тяхното суеверие ги караше да приемат карабината като оръжие, срещу което съпротива няма. Те я видяха готова за стрелба в ръката ми и се отдръпнаха. Едва когато бях минал през тълпата им, тръгнаха подире ми. Само старият се осмели да дойде по-близо и ми извика:
— При пленените бледолики ли искаш да отидеш?
— Да.
— Не можеш!
— Pshaw!
Продължих да яздя. Той приближи тогава още повече, протегна ръка към юздата ми и изкряска:
— Не по-нататък, иначе ще те пленя!
— Опитай! Кой ще дръзне на забрани на Олд Шетърхенд нещо, което му харесва да прави?
Спрях коня и насочих дулото на карабината към стария.
— Уф, уф! — прозвуча уплашеният му вик, с който изчезна в тълпата на хората си.
Някой друг на мое място щеше да бъде смъкнат от коня и овързан. На мен това обаче не се случи. Защо? Имаше няколко причини. Първо, те сега знаеха все пак, че съм пратен от техния вожд. Второ, въздействаше страхът от моята пушка. Трето, при тях аз се ползвах с репутация, която правеше възможно едно такова рисковано дело. Онова, което при някой друг щеше да бъде наречено безразсъдна дързост, при мен бе просто само отчитане и използване на обстоятелствата. И накрая, четвърто, моята поява бе подействала направо слисващо. Стореното от мен беше в техните очи не държането на един безумно дързък мъж, а действието на една личност, снабдена с по-могъщ амулет.
Насочих коня отново към задния план, откъдето екна към мен силният вик:
— Олд Шетърхенд! Слава, Богу! Да видя теб тук, е най-върховното чувство!
Не дадох отговор на тези думи на Джим Снафъл, защото не исках да възбуждам още повече червенокожите. Спрях при скалната стена в близост до белите, слязох от коня и седнах, облегнат на стената, така че тилът ми беше защитен. Индианците образуваха полукръг около мен, но на почтително разстояние, тъй като все още държах карабината готова за стрелба. Поне временно се намирах в безопасност. Възрастният индианец сега отново се показа. Аз му махнах и го подканих:
— Нека сега моят червен брат прочете тотема! От него той ще разбере, че съм дошъл да спася То-кай-хун, вожда на команчите, от смърт.
— От смърт! — попита той уплашено. — В опасност ли се намира?
— В много голяма. Ако не се върна при него във времето, което ние, белите, наричаме половин час, той ще умре.
— Уф… уф… уф! — отекнаха стъписани възгласи от полукръга.
Старият седна точно срещу мен и се зае да «дешифрира» листата. Аз огледах лицето му по-внимателно, отколкото го бях сторил досега. Той вероятно беше умен, може би дори хитър подглаватар. След малко вдигна глава и ми хвърли пронизващ поглед. Беше разгадал първата група фигури и сега знаеше, че вождът му се намира в мой плен. После продължи мъчителното разчитане на тотема.
От този момент повече мускул не трепна по лицето му. Когато остави и последния лист настрана, той дълго гледа замислено към земята… Сетне отново ме погледна, и то по такъв начин, че ако не бях толкова сигурен в плана си, сигурно щях да се уплаша.
След това даде знак на един червенокож, създаващ впечатление за силен и ловък мъж, да седне при него. Те заговориха тихо помежду си, при което нито единият, нито другият поглеждаше към мен. Това продължи доста време, докато вторият стана и пристъпи обратно в полукръга.
Тоя странен ефект на тотема нещо не ми се понрави. Аз бях очаквал голяма възбуда, придружена с яростни заплахи към моя милост, а сега това спокойствие! То започна да ми става зловещо, защото траеше доста дълго. Старият все още не казваше нищо и гледаше безмълвно в земята пред себе си, а червенокожите стояха около нас, впили жадни погледи в него, без той да сложи край на напрегнатото им любопитство. При това положение вече трябваш да го попитам: