— Разбра ли червеният ми брат тотема на вожда?
— Да — потвърди той.
Стана полека, като отправи към хората си странното за мен разпореждане:
— Случило се е нещо, което никой не би счел за възможно. Моите братя веднага ще го чуят, но нека не казват нищо, а да се държат спокойно. Това е моя заповед, от която зависи животът на нашия вожд.
След това се обърна отново към мен и попита:
— Поразяващата ръка ли плени То-кай-хун?
— Да — заявих аз.
— Вождът беше ли ранен?
— Не.
— Имало и двама бели, единият е онзи, който вчера ни се изплъзна така тайнствено при реката?
— Да.
— Какво ще стане с То-кай-хун?
— Ще умре, ако до четвърт час не бъда при него. Та премисли значи добре заповедите, които той ти дава върху тотема си!
— Той ми казва, че искаш да го освободиш. Срещу какво?
— Срещу шестимата пленници. Но положението е друго. За да спаси амулета си, той иска да ми даде тези шестима пленници. Кога той също ще получи свободата си, това ще зависи от моята доброта.
— Така е изобразено на тотема. Но ние не сме длъжни да се подчиняваме на този тотем, защото той не е от кожа. Това То-кай-хун знае много добре.
— Тогава той ще изгуби живота си.
— Той няма да умре. Поразяващата ръка е умен бледолик, но този път сбърка в сметките си.
— И този път съм прав, можеш да бъдеш сигурен в това.
Казах го, за да го подведа към някое непредпазливо изявление. Поведението му говореше за някакво коварство, което исках да открия. Удаде ми се да постигна намерението си, защото той отговори:
— Той греши, това ти в скоро време ще разбереш. Почакай само, докато се посъветвам с най-възрастните от тези воини!
— Тогава побързайте, защото, когато изтече посоченият срок, вождът вече няма да може да бъде спасен.
Въпреки тази подкана той избра бавно няколко червенокожи, с които седна на тихо съвещание. Останалите се държаха съгласно заповедта му спокойно, но святкащите погледи, които ми мятаха, свидетелстваха за възбудата, в която се намираха.
«Той греши, това ти в скоро време ще разбереш» — гласеше отговорът му, който беше много важен за мен. Той възнамеряваше нещо, което аз не биваше да зная. Може би то вече беше в ход! Но какво? Това можеше да е само освобождаването на вожда. В случай че то успееше, Джафар и Пъркинс попадаха в плен, а аз щях да бъда убит тук.
Ако вторият вожд действително имаше такъв план, съвсем не беше трудно да го осъществи. От тотема знаеше, че при вожда можеше да има само двама стражи. Поставеният от мен срок му казваше приблизителната отдалеченост на мястото, където държахме То-кай-хун. А това място много лесно можеше да бъде намерено. Необходимо бе само да се проследи оттук обратно моята диря. Ако предположението ми беше вярно, нещата зависеха сега само от това дали Джафар и Пъркинс ще действат, както им бях заповядал.
Старият увещаваше тихо и настойчиво другите съветници, които не можеха да се въздържат да не ми хвърлят някой друг изпълнен с подигравка поглед. Това и неговото лукаво лице подсилиха у мен убеждението, че разсъждавам правилно. Същевременно той си играеше с листата, разперваше ги и отново ги събираше. Свикнал да мисля за всичко, аз забелязах сега, че един лист липсва.
Аха, дали не беше го дал на червенокожия, с когото първо беше говорил? Това е могло лесно да стане, без да го видя. С тази хартия нямаше да е трудно да подведат двамата ми спътници към някоя непредпазливост. Необходимо беше само един червенокож да приближи, като държи листа нависоко и каже, че той идва от моя страна и съдържа указания. Достраша ме. Трябваше да разбера какво става. Не знаех колко червенокожи се намират тук, исках да ги изброя. Понеже седях на земята, не можех да ги обгърна с поглед, така че станах. За да изглежда това движение възможно по-безобидно, бръкнах в кобура на седлото и извадих парче заешко, което бях сложил там. Започнах да ям, като оставях очите ми да се плъзгат по индианците.
Те бяха застанали нащрек. Но като ме видяха да се храня, не придадоха на тази промяна на положението ми никакво значение. Един бял, който спокойно ядеше, макар да се намираше във вражи индиански бивак, сигурно не възнамеряваше нищо, будещо опасения. И тъй аз ги преброих — липсваха пет човека, сред които червенокожият, с когото старият първо бе говорил. Трябваше ли спокойно да изчакам какво ще се случи? Не! Ако вождът беше свободен и имаше време да стигне до бивака, ние губехме играта. Удадеше ли ми се обаче да го срещна по път, то вероятно щях все още да мога да поправя грешката.