Макар да седях преди малко, бях задържал мечкоубиеца напреко на гърба и карабината в ръка, така че бях принуден да посягам към пушките и с това преждевременно да привлека вниманието върху себе си. Фактът, че старият бе изпратил само петима воини, явно бе основан на съображението, че аз щях да забележа липсата на по-голям брой. Само пет, това ме успокои донякъде. Но толкова повече стояха тук и техните стрели щяха да засвирят подире ми!
Ето че старият даде знак на още неколцина воини да седнат при него. Това насочи погледите към въпросното място, докато към мен никой не гледаше. Възползвайки се от този благоприятен миг, аз се метнах на седлото, пришпорих коня и полетях сред индианците. Умишлено насочих врания към мястото, където стояха най-нагъсто, защото колкото по-голяма бъркотия причинях, толкова по-късно щеше да им дойде на ума да ме преследват.
Прегазих пет-шест, съборих още толкова и се насочих после към ъгъла, от който бях дошъл. Безмълвни в първия миг от изненада, воините надигнаха после див вой. След това вероятно са хукнали към конете си. Но аз вече прелетях край ъгъла и се понесох по собствената си диря. Един поглед ми каза, че петимата команчи действително са я следвали.
Тук време за бавене нямаше. Смушках врания към най-голяма бързина. Летяхме като хала през редкия храсталак. След известно време се насочих навън, за да мога да хвърля един поглед към откритата равнина. Аха, една група ездачи се задаваше оттам в галоп към планината и шубрака! Значи номерът на петимата команчи беше минал. Те бяха освободили вожда си и бяха пленили Джафар и Пъркинс. Сега следователно имах шестима червенокожи пред себе си и шайка от над шейсет зад гърба си. Но аз не се двоумих.
Касаеше се да пипна отново вожда и да освободя двамата си спътници. Конете, разбира се, не можех да пощадя. Те трябваше да се простят с живота си, ако исках да постигна своята цел. Продължих да препускам до мястото, където следата извеждаше от храстите на открито поле. Там спрях коня и го погалих по шията, за да го накарам да стои спокойно, защото не биваше да дам някой погрешен изстрел и също така малко трябваше да сляза, тъй като може би щеше да се наложи да пожертвам един-двама червенокожи. Щеше ли да дойде групата на мястото, където се намирах? Да, те яздеха в тръс към мен. Вече можех да различа лицата им.
Начело яздеше вождът, притиснал с ръка пушка към коляното. Следваха го трима червенокожи един до друг, после се появиха двама, водещи за юздите коня, на който седяха заедно Пъркинс и Джафар. Когато приближиха на около четиридесет крачки, насочих карабината. Конят ми стоеше неподвижен като зид. Първият изстрел улучи животното на вожда. То направи още няколко скока и се преметна. Не можех да видя в какво положение е изпаднал То-кай-хун, защото очите ми бяха насочени към конете на неговите хора. Още пет изстрела и те рухнаха бързо един след друг. Едва сега погледнах отново към вожда. Той лежеше под животното си и се опитваше да се измъкне. Пушката му беше изхвърчала от ръката надалеч. Двама индианци се гърчеха още по земята. Другите трима се бяха изправили и се пулеха уплашено към мястото, откъдето бяха дошли изстрелите. Аз нададох бойния вик на индианците и се понесох в галоп към тях. Като ме видяха, те не помислиха за съпротива, а хукнаха да бягат. Двамата други хукнаха след тях, крещейки високо. Бях се отървал от тях и пратих подире им още два сплашващи изстрела.
Сега към вожда! Той тъкмо се беше освободил и се изправи. Профучах с коня край него и го ударих с приклада, който го свали. То-кай-хун остана да лежи в безсъзнание. Сега можех да помисля за спътниците. Конят им беше спрял, понеже не можеха да го насочват с вързаните си отзад ръце. Краката им бяха пристегнати към стремената. Скочих бързо, прерязах им ремъците и казах:
— Ще говорим по-късно, сега трябва да изчезваме! Зад гърба си имам вероятно над шейсет преследващи ме червенокожи. Подайте ми бързо вожда!
Метнах се отново на седлото. Те слязоха и вдигнаха То-кай-хун. Аз го сложих пак напреко пред мен и после потеглихме в галоп по равнината. Не беше минала половин минута, когато чухме зад себе си многогласен вой. Поглеждайки назад, видях преследвачите. Те току-що бяха напуснали храсталака, бяха стигнали при застреляните коне и забелязали петимата си другари, които бяха спрели своя бяг и наблюдаваха отдалече моите действия. Като видяха вожда в ръцете ми, удвоиха яростния си крясък и полетяха в разпилян строй подире ни.