— Направи го! Така ще е по-добре, отколкото ако даваш заповедите си от разстояние.
Той извика към хората си едно име и заповяда на мъжа да дойде при нас, давайки уверението, че нищо няма да му се случи. Индианецът се подчини на подканата и приближи недоверчиво с коня си. То-кай-хун му каза какво трябва да бъде извършено. Той беше видимо разочарован, но не възрази нито с дума и препусна обратно. Ние се загледахме след него много напрегнато за ефекта, който щеше да предизвика неговата вест върху индианците. Те се скупчиха в кръг около него. Скоро сред тях възникна неспокойно движение, но не се чу нищо. Те разбраха, че трябва да се подчинят, и се помириха мълчаливо с неизбежното. След известно време кръгът се отвори и видяхме пленниците да се появяват на конете си. Пушките им бяха у тях и те бързо яздеха към нас. Водеха и коня на Пъркинс. Двамата Гъгнивци бяха начело със своите мулета. Още преди да ни достигнат, Джим ми викна:
— Слава Богу, че сме отново при теб, мастър Поразяваща ръка! Казвам ти, това за нас е най-върховното чувство. И ако някога в живота си го забравим, нека ни разкъса първата срещната мечка! Нали, стари Тим?
— Yes. Смъртта тоя път беше се промъкнала дяволски близо към нас. Ама и ние можахме така глупаво…
— Не се коси, мастър Тим Снафъл — ухилих се аз, — и не говори за благодарност! Аз също вече повече от веднъж съм предприемал недоброволно пързаляне. Впрочем получихте ли си обратно вещите?
— Да.
— Всичко? Който забележи нещо да му липсва, да се обади!
Оказа се, че червенокожите бяха задържали само няколко дреболии. Това бяха предмети, без които спокойно можеше да се мине. И тъй, аз се отказах от по-нататъшни претенции, които бездруго щяха да доведат само до разтакаване и загуба на време, а вече започваше да се стъмнява. Снех вървите на вожда, така че той свободно можеше да слезе от коня. Другите освободени поискаха да се впуснат в обяснения пред Джафар и Пъркинс. Аз обаче им напомних да ги отложат за по-късно и подканих вожда да седне. Той го стори, аз седнах до него и натъпках моята лула на мира. Условията, които бях поставил, бяха повторени и аз наблегнах особено на това, че той за в бъдеще трябваше да се въздържа спрямо всеки от нас от какъвто и да е враждебен акт. После извърших известните шест всмуквания, издухах дим в четирите посоки на света, към небето и земята и го подканих да направи същото. Той изпълни искането, върна ми лулата, изправи се и ме попита:
— Калюметът беше разменен помежду ни. Сега свободен ли съм?
— Да — потвърдих. — Можеш да се върнеш при твоите воини.
То-кай-хун се отдалечи няколко крачки. После спря, обърна се към мен и каза:
— Поразяващата ръка е най-хитрият измежду всички бледолики. Той познава обичаите на червените мъже почти както те самите. Но някои неща все пак още не знае.
След тези думи си тръгна.
— Чу ли го, сър? — попита Джим. — Това звучеше точно като закана. Прати подире му бързо един куршум!
— Дори и през ум не ми минава! Аз му подарих живота и свободата и ще удържа думата си!
— Но дали той ще удържи своята!
— Това си е негова работа. Ние трябва преди всичко да се махнем възможно най-бързо от тук. И тъй, възсядайте!
— Накъде ще вървим?
— Най-напред да се махнем от очите на червенокожи-те.
Те посрещнаха вожда си със същото мълчание, с което преди туй бяха приели неговата заповед. И никой не се приготви, когато напуснахме терена, да ни последва. След кратко време ние се бяхме изгубили от очите им.
Аз бях поел, понеже така изискваше естеството на местността, в посока на запад и я спазвах, докато стана напълно тъмно и не можехме да бъдем видени, в случай че команчите все пак ни следваха по петите. Тогава спрях и казах:
— Сега трябва да решим най-напред накъде ще яздим. Мистър Джафар, ти се каниш да ходиш нагоре към Ню Мексико. Имаш ли предвид някакъв определен път?
— Да — отговори Пъркинс вместо запитания. — Ние искаме да се отправим от Бийвър Крийк към Хейдълстрейтс, ако знаеш мястото, сър.
— Бил съм вече там.
— Well. Но ние вече не се намираме при Бийвър Крийк и следователно не е така лесно да се ориентираме, още повече че сега е нощ.
— Що се отнася до това, няма защо да се безпокоите! Аз ще ви водя, докато можете по-нататък да се оправите сами.
— Докато се оправим сами, сър? Не по-нататък?
— Не. Аз трябва да се насоча на юг и ако вие познавате пътя си, няма да имате нужда повече от мен. Тогава Джафар се намери:
— Възможно е да се откажем някак си от познанията ти за местностите, но не и от теб. Помисли от каква опасност едва-що се отървахме и какви още ни очакват!