— Че тук има опасности, ти е било добре известно, мистър Джафар, и ти си се подготвил също както трябва. Имаш трима водачи и двама слуги и като прибавим Двамата Снафълс, ставате осем човека, които няма защо да се плашат. Аз се спускам сам от планините Гро Вантър, кажи-речи все през територии на вражески индианци, и не съм проявил страх.
— Е, да, ама ти, сър! Не би ли могъл да останеш с нас поне докато сме в безопасност от команчите?
— Хм-м! Аз всъщност нямам време.
— Въпреки това те моля. За теб аз съм само чужденец и ти няма да принесеш една такава жертва заради мен, но го стори за твоя хаджи Халеф Омар, чийто гост съм бил!
— Yes, стори го, сър — вмъкна Тим Снафъл, който иначе толкова малко говореше. — Мога да ти докажа, че ще ни бъдеш много необходим.
— Тъй ли? Е, ами докажи го тогава, стари Тим!
— Лесно е да го направя. Вземи тези шестима джентълмени: чужденеца, двамата му слуги и тримата скаути. Не попаднаха ли те в ръцете на червенокожите?
— Така е.
— Значи признаваш, че една помощ ще им е добре дошла?
— Та нали имат вас.
— Нас? Pshaw! Двамата Гъгнивци! Досега сме се хвалили, че сме оправни, но сега вече не бих желал да го твърдя. Не се ли промъкнахме ние като ученици в ръцете на червенокожите? Не сме ли пак ние същинските помагачи на тези шестима джентълмени? Без теб утре всички щяхме да бъдем измъчвани до смърт. Това е доказателството, че ние още задълго ще се нуждаем от теб. Имам ли право, или не?
— Но, стари Тим, какво ти скимна? — провикна се тук Джим напълно удивен. Аз вече не те познавам. Ти през целия си живот никога не си нареждал толкова много думи една след друга.
— Well! И съвсем не ми беше лесно. Бих предпочел да спя с някоя мечка гризли в леговището й, отколкото да държа реч. Мислех си обаче, че тя тук ще е необходима.
Джафар повтори молбата си, към която се присъединиха и другите и аз накрая заявих:
— Добре де, ще се съглася с вас. Ще ви придружа до границата на Ню Мексико, но ще го направя при едно условие.
— Какво е то? — попита Джим.
— Точно ще изпълнявате заповедите ми и няма да предприемате нищо, без преди това да сте ме попитали.
Джим се поколеба да се съгласи с това прямо искане, но затова пък брат му тутакси каза:
— Та това се разбира от само себе си! Щом Олд Шетърхенд е при нас, ние сме длъжни да подчиним волята си на неговата.
Джафар на драго сърце прояви съгласие, а двамата слуги нямаха думата. Пъркинс знаеше как беше сгрешил и не възрази. Другите двама скаути си бяха изобщо скромни хорица, които се радваха да смъкнат от себе си цялата отговорност. Те веднага се съгласиха и ето как Джим в крайна сметка се видя принуден да направи забележката.
— Не искам да се оправдавам. Мисля си само, че и аз притежавам уста, с която понякога да кажа някоя дума. И тъй, убеден ли си, че въпреки нощта ще намериш правия път?
— Да.
— И колко дълго ще яздим? Да не би непрекъснато до ранни зори?
— Не. Не бива да изисквам от вас такова усилие. Та нали бяхте вързани и вероятно не сте спали много.
— Това е вярно. Поне аз не склопих очи нито за миг и смея да призная, че днес непременно трябва да поспя час.
— Ти ще спиш и по-дълго. Ние ще яздим само дотолкова далеч, додето можем да приемем, че утре ще бъдем в безопасност от страна на команчите.
— Аха! Ти значи не им вярваш? Въпреки лулата на мира?
— Въпреки нея. Думите, които вождът накрая ми подвикна, наистина означаваха заплаха.
— Така си и помислих! Той заяви, че някои неща все пак още не си знаел. Де само да можехме да отгатнем какво имаше предвид команчът!
— На мен не ми е необходимо да го отгатвам, защото вече го знам. Ние пушихме с моя калюмет, но не с неговия.
— Нима се прави някаква разлика?
— Всъщност не. Между честни хора е все едно дали едната или другата страна ще достави калюмета. Наумил ли е обаче червенокожият някакво коварство, той не дава своята лула за церемонията, а пуши тази на противника си. После изтъква при даден случай, че споразумението притежава валидност само ако е засвидетелствано с неговия собствен калюмет. Вероломството, което е възнамерявал още от самото начало, поне от негова гледна точка е извинено.
— Значи това е имал предвид вождът? По тоя въпрос ти всъщност трябваше да помислиш!
— Помислих.
— Но все пак взе своята лула. Защо?
— Защото той тъй или иначе нямаше да даде веднага своята, а щеше да започне някак си да го увърта. Така щеше да мине време и той щеше да постигне намерението си.
— Какво намерение?
— Да стане по-тъмно. Ние нямаше да имаме вече възможност да наблюдаваме хората му и те щяха да могат да приближат и да ни нападнат. Той щеше да спечели играта. За да предотвратя това, предпочетох изобщо да не му искам лулата.