— Но сега То-кай-хун няма да удържи думата си, а ще ни преследва.
— Много вероятно. Но няма да ни намери, защото ние ще яздим сега толкова далеч, че червенокожите утре сутрин няма да могат вече да различат нашата диря. Ние ще ги заблудим, като ги подмамим в погрешна посока. Хейзълстрейтс лежи западно оттук. Ние обаче ще яздим на юг, и то толкова далеч, докато намерим здрава почва, по която да извием на запад.
— Well! Това е хитро, сър! Команчите ще ни следват на юг и ще се придържат към тази посока. Така ще се отървем от тях. Застани начело и ни води където искаш! Не е добре да се задържаме по-дълго тук.
— Не е, трябва да се махаме. Индианците видяха, че се отдалечаваме на запад, и е възможно все пак да им хрумне идеята поне на известно разстояние да ни последват в тази посока.
— Да, и ние трябва да държим сметка за това, макар че нищо не могат да ни направят, понеже ще ги чуем още отдалеч.
Яздихме до полунощ на юг и едва тогава свърнахме под прав ъгъл на запад. Бях убеден, че ако червенокожите дойдеха някъде към единайсет часа в предиобеда на това място, нямаше вече да видят следите ни и следователно нямаше и да приемат, че сме бягали зигзагообразно като зайци. После продължихме още над час, докато ездачите дотолкова се умориха, че трябваше да спрем. Установихме се на бивак.
Мъжете още по път бяха изкоментирали без мое участие нашето последно приключение и следваше да се очаква, че бързо ще заспят. Аз определих само за вид последователността на стражата и поех първите два часа. Когато те изтекоха, не събудих следващия, а останах на поста си, додето денят настъпи. Тогава разбудих спящите, които ми бяха благодарни за тази малка жертва.
Джафар се беше снабдил богато с провизии, които бяха носени от едното товарно животно. То също беше попаднало в ръцете на команчите. Те бяха изяли една доста голяма част от припасите, но все пак беше останало нещо и то ни бе върнато. Та имахме значи какво да ядем и не се налагаше да губим време за лов, напротив, можехме след една кратка закуска веднага да потеглим.
Снощи бях яздил напред, без да участвам в разговора на другите. Не можех и да го следя, защото бе трябвало да насочвам заради тъмнината цялото си внимание върху местността, през която минавахме и към малкото звезди, които стояха по небето и ми служеха за пътеуказател. А и не се нуждаех да слушам какво си разправяха, понеже което сам не бях видял и чул, лесно можех да отгатна. Но тази заран, когато Пъркинс яздеше по едно време до мен, се възползвах от случая да го попитам:
— Вие вчера май забравихте какво ви бях поръчал толкова настойчиво, а именно да пазите добре вожда и да не позволявате да ви измамят с някоя хитрост.
— Знаех си, че упреците все ще дойдат, мастър Поразяваща ръка.
— Да не би да не сте ги заслужили?
— Хм-м! Ти днес можеш да си говориш както искаш. Сега, когато виждаш как е плавала тоягата, знаеш как е била хвърлена във водата. Ние обаче не можехме да имаме представа.
— Pshaw! Вие се намирахте на открито поле и можехте да отблъснете всекиго с куршумите си. Вождът беше добре вързан и следователно безопасен. Сега можеш да си представиш колко бях изненадан, когато при връщането си видях какво е станало. И кой успя да я свърши тая работа? Няколко мизерни команчи, които толкова лесно можехте да издухате с пушките си. И дори това не бе необходимо. Достатъчно беше само да им покажете пушкалата си и те нямаше да дръзнат да приближат в обсега на стрелбата.
— Ние им ги показахме.
— И въпреки всичко бяхте изненадани и надвити? Как всъщност го нагласихте тоя майсторски номер?
— Глупавата хартия беше виновна.
— А-ха, помислих си го!
— Червенокожите ни заблудиха с нея. Когато им викнахме да спрат, ако не искат да получат куршуми, те слязоха от конете в обсега на пушките ни и единият ни показа някаква хартия, която държеше високо в ръка. Той ни викна, че ти си написал тая «говоряща хартия» за нас и трябвало да ни я донесе.
— И вие повярвахте?
— Защо не? Той каза, че всичко било уредено и че ти си се намирал при пленниците, които щели да бъдат освободени веднага щом сме заведели вожда. Всичко това си бил написал на хартията. Ние значи трябваше да я прочетем и разрешихме на индианците да дойдат.
— Каква непредпазливост! Та нали е било достатъчно един да ви я донесе. На другите трябваше да забраните да приближават.
— Съвсем правилно, но кой ще ти мисли за такива неща, след като мошениците показваха написана черно на бяло хартия? Аз я получих и тъкмо се наканих да я чета, те се нахвърлиха върху нас. При това бяха толкова бързи, че не намерихме време за съпротива и бяхме омотани във върви, преди изобщо да сме съзнали как сме се озовали в тях. Че освободиха вожда, сигурно можеш да си го представиш.