Поднесох му ръката си. Той я взе в своята, огледа я, попипа я и заяви ухилено:
— Ти си един изключителен шегобиец. Та това е женска ръка. Такива нежни пръсти имаше покойната ни леля. Знам го точно, защото съм получавал някоя и друга плесница от нея, ама не съм припадал. И с тези пръсти поваляш човек с удар?
— Даже така, че той дори да не се пробуди, ако поискам.
— Well! Бъди тогава така любезен и ми нанеси един такъв удар! Бих желал да знам как е да си в безсъзнание. Това трябва да е най-върховното чувство.
Джим ми подложи ухилено главата си. Аз отвърнах:
— Не бива да искаш такова нещо от мен, мастър Снафъл, защото при теб сигурно ще са нужни два удара.
— Как тъй?
— Един за главата и един за носа.
— Я виж ти! Добре го докара, но ние знаем достатъчно за теб. Ако ти беше наистина Поразяващата ръка, щеше досега да си ме цапардосал, защото този мъж никога не позволява безнаказано да го наричат шегобиец.
— Още повече че тази дума сега всъщност означава «лъжец» — прибавих аз спокойно. — Ти беше достатъчно добър да си послужиш с един по-малко приятен израз. Но тъкмо тази твоя любезност ми забранява да ти изпълня желанието.
— Отново един много добър претекст! Може би знаеш какви пушки притежава Олд Шетърхенд?
— Един мечкоубиец и една карабина «Хенри».
Трябва да отбележа, че заради падналия през нощта дъжд бях закопчал карабината си в калъфа. Джим Снафъл посочи лежащата до мен пушка и попита:
— Да не би да се каниш да твърдиш, че тоя стар недодялан топ е мечкоубиецът на Поразяващата ръка?
— Разбира се!
— Тогава човек може да кръсти някоя гаубица от времето на Уошингтън за салонен револвер! А неделното пушкало, което тук така грижливо си овързал, е навярно карабината «Хенри»?
— Да.
— Тогава я покажи! Много ми се ще да я огледам.
— Другият Олд Шетърхенд във форт Кларк показа ли ви пушките си?
— Не. Кой ще ти дръзне да досажда на един такъв мъжага!
— На мен обаче преспокойно досаждаш! Нима оня имаше при себе си мечкоубиец и карабина?
— Не знам. А и не е нужно да го знам. Казвам ти, той беше истинският: широкопола шапка, ловно яке от лосова кожа, ловна риза от еленова кожа, легинси от еленова кожа и дълги непромокаеми ботуши — така ходи Олд Шетърхенд. Я да те поогледам! Шапката ти е единственото нещо, към което пасва думата ловец или уестман. На всичко друго мястото му е зад плуга на нивата или в зайчарника. И което е най-главното: Олд Шетърхенд не е тук, в равното, а горе, в планините Гро Вонтр.
— Толкова ли си сигурен?
— Да. Но ти не знаеш какво се е случило там горе. Чу ли за Винету?
— Вождът на апачите? Какво знаеш за него?
— Че е мъртъв. Сиу оглала са го застреляли в планината Ханкок и Олд Шетърхенд е по петите им, за да отмъсти за смъртта на своя прочут приятел. Казвам ти, никой няма да се отърве! Поразяващата ръка никога не пролива ненужно кръв, но в този случай няма да отдъхне, преди да е заличил червенокожите до последния човек. Сега все още ли искаш да твърдиш, че си Олд Шетърхенд?
— Да.
— Разкажи ни тогава какво се случи в планината Ханкок!
— Достатъчно ми е, че го преживях, нямам желание още и да го обсъждам.
— Well! Пак едно оправдание, което не звучи лошо! Човече, ти много ми харесваш. Ти или си се побъркал и се смяташ за някой, който не си, и тогава трябва да се заемем с теб, за да не почнеш да се смяташ за султана на Турция или императора на Китай; или си правиш само майтап и тогава си компаньон, който много добре ще ни подхожда. Ако имаме еднакъв път, ще те вземем с нас. Откъде идваш?
— От планините Гро Вантър.
— Well! Добре казано! И накъде отиваш сега?
— При апачите.
— The deuce[4]! Какво се каниш да правиш при тях?
— Да им съобщя за смъртта на Винету.
— Човече, ти не се отказваш от ролята си! Но ако имаш това намерение, напразно ще биеш тоя опасен път, защото апачите при всички случаи вече знаят, че Винету е мъртъв.
— Много правилно! Аз не можах веднага да тръгна, защото бях задържан от определени обстоятелства, и ето как мълвата отлетя далеч пред мен. Но въпреки това съм длъжен да отида. Апачите трябва да чуят един очевидец.
— Очевидец! Ти наистина си забележителен! Ако пожелаеш да останеш при нас, ще бъде най-върховното преживяване. Ние възнамеряваме да прехвърлим Кънейдиън и да се отправим нагоре към Санта Фе. Това за известно време е и твоята посока. Искаш ли да се присъединиш към нас?
— Да, защото вие също ми допадате.
— Well! В такъв случай работата е уредена. Ще яздиш с нас. Знаеш ли всъщност какво означава това?