— Щеше да е обаче много заслужено!
— Охо! С какво?
— С това, че си напуснал мястото, където ви оставих. Ние нямаме нужда от спътници, които действат на своя глава. Как ти хрумна?
— Исках да видя къде се крият червенокожите. Срещнахме се с вожда. Жалко само, че ти не беше с мен. Щяхме да пипнем червения нехранимайко!
— Къде налетя на нето?
— На триста крачки оттук. Аз пълзях тихо през храстите натам. Той пълзеше тихо през храстите насам. Не се чувахме и така изведнъж се видяхме и малко остана да си ударим главите. След това тихомълком се сборичкахме. Той искаше да залови мен, аз — него.
— Но нито единия не е успял.
— Well, така е действително. Ама по-добре аз да не бях го заловил, отколкото той мен да заловеше. Беше хлъзгав като свинска мас, все ми се изхлузваше от ръката. Той държеше в ръката си нож, аз обаче не бях намерил време да измъкна моето острие. Трябваше значи много да внимавам да не ме прободе. Поисках да му изтръгна ножа и наместо дръжката в ръката ми се озова острото лезвие. Само едно малко порязване, но то бързо ще заздравее.
— Как всъщност се разделихте?
— Споразумяхме се. Червенокожият съзна, че нищо не може да ми стори, и аз на свой ред установих, че ще е по-добре да го пусна. Той скочи в гъсталака и аз скочих в гъсталака и ето как се отървахме един от друг, без да сме си казали farewell[12]. Както казах, ако беше и ти, вероятно щяхме да го пипнем.
— Това можеше да стане съвсем добре, ако не беше решил да действаш на своя глава.
— Все пак трябва според нея да действам, защото друга нямам. Не мислиш ли същото, стари Тим?
— No — отвърна запитаният съвсем противно на очакването на Джим.
— Не? Как тъй? — попита този.
— Мастър Шетърхенд е нашата глава. Можеше да си останеш тук!
— Я гледай! Значи и ти се разбунтува против мен?
— Yes.
— По-добре мирувай и виж как кървя! Вземи ленено платно от кобура на седлото и ми превържи раната! Станалото вече не може да се върне назад, защо тогава да хленчим? Ти какво ще речеш, мастър Поразяваща ръка? Ще ни нападнат ли червенокожите?
— Не ми се вярва.
— Тогава да обърнем пиката и ние да ги нападнем!
— Ние, неколцина мъже? А те вероятно са седемдесет!
— Какво вреди? Оказа се, че те се страхуват от нас.
— За това изобщо не става дума.
— А за какво?
— Не бих желал да проливам кръв.
— Значи отново хитрост? Твоят любим метод!
— Още не е сигурно. Боя се, че хитростта в края на краищата ще изгуби своята ефективност тъкмо защото съм принуден твърде често да я употребявам. Едва освободил един човек и ето че друг проявява неблагоразумието да попадне в ръцете на червенокожите. Трябва пак да се промъкна до тяхното скривалище, за да узная как стоят нещата там. Та сега значи тръгвам, но ви давам думата си, че ако отново липсва някой, като се върна, ще си яздя по моя път и ще ви оставя да правите каквото си искате.
И тъй, трябваше отново да навестя скривалището на команчите, но не биваше да го правя по стария път, защото на То-кай-хун можеше да хрумне идеята да остави засада. Понеже знаех къде се крият индианците, можех да се промъкна до тях от коя да е удобна посока. Предпочетох да стигна до тях от срещуположната страна — един обиколен път, който костваше време, наистина, ала предлагаше по-голяма сигурност.
Мина почти половин час, преди да стигна толкова близо до въпросното място, та в случай, че индианците говореха помежду си, да ги чуя. Наоколо обаче владееше най-дълбока тишина. Придвижвах се бавно, докато видях мястото да лежи пред мен. То беше… пусто.
Дали пък не беше някоя уловка? Описах един кръг и тогава видях, че команчите действително бяха го напуснали. Трябваше да ги последвам поне докато можех да бъда убеден, че наистина са напуснали Хейзълстрейтс. Та нали можеше да се касае за бойна хитрост. Вярно, приемах, че веднага са поели обратния път за Макик Натун, но при всички случаи беше по-добре да се уверя.
Тъкмо бях стигнал, следвайки новата диря вън от потока, когато чух двукратния вик на Джим «Мастър Шетърхенд, мастър Шетърхенд!» Понеже крещеше толкова високо, можех да бъда убеден, че няма да бъда чут от индианците. Ето защо отговорих също така високо:
— Какво има?
— Напразно търсиш. Ела бързо тук, ако искаш да видиш нещо!
Озовах се на подканата, като побързах надолу покрай водата. Когато ме видя да идвам, Джим посочи навън към откритата равнина и каза:
— Сър, ето къде препускат. Те бягат. Не е ли страхливо от тяхна страна?
Да, те яздеха там в северна посока, колкото бързо можеха да ги носят конете им. Преброих ездачите: с пленника бяха седемдесет и двама. Следователно То-кай-хун беше взел със себе си към Хейзълстрейтс всички свои бойци и за да може да го стори, беше качил онези червенокожи, чиито животни бях прострелял, на товарните коне. Тъй че сега при Макик Натун, където лежеше оставеният багаж, нямаше дори единствен команч. Тези мисли прелетяха през главата ми, докато гледах как препускат индианците.