Предположението се оказа правилно, защото, когато пристигнах там и се проврях през храстите, виждайки все още горящия огън, съзрях при пленника да седят само двама пазачи. Беше добре, че бяха обърнати с гръб към мен.
Залегнах и запълзях предпазливо към тях. Сега вече нямаше храсти, а тревата беше толкова ниска, че не ми подсигуряваше никакво прикритие. Трябваше да се придържам към сянката, която двамата индианци хвърляха в моя посока. Беше трудно, но ставаше. Стигах все по-близо и накрая се намерих само на няколко крачки от тях. Тогава се надигнах тихо и застанах, изваждайки револвера, с два скока зад червенокожите. При шума от стъпките ми двамата пазачи се обърнаха. От изненада не отрониха нито дума, но проявиха присъствие на духа да посегнат към ножовете и понечиха да скочат.
— Останете седнали и не се помръдвайте, иначе ще ви застрелям! — наредих им аз.
— Уф, уф! — избълва единият. — Олд Шетърхенд!
— Да, аз съм Олд Шетърхенд. Ако не изпълните всяка моя дума, вие сте мъртви и вашият вожд също е изгубен. Оставете настрана ножовете!
Те се подчиниха. Аз отидох при Джафар и прерязах вървите му, докато държах с другата ръка пазачите в шах с револвера. След това подканих персиеца:
— Вземи тези ремъци и свържи с тях ръцете и краката на червените джентълмени!
Той се изправи да изпълни нареждането. Тогава единият червенокож заяви:
— Няма да ви позволя да ни вържете!
— Ако не ни се подчините, ще ви застрелям и ще ви взема освен това амулетите и скалповете, за да ги хвърля в огъня. Тогава ще видите дали ще бъдете допуснати във Вечните ловни полета!
— Ух! — извикаха те уплашено.
Те повече не се противиха. Моята закана беше сломила съпротивата им. Бяха вързани от персиеца.
— Ограбиха ли те, мистър Джафар?
— Да — обясни той късо.
— Кой държи вещите?
— Вождът. Но това са само дреболии. Онова, което имаше стойност, съм скрил в самара.
— Той е при нас.
Обръщайки се отново към двамата пазачи, казах:
— Виждате до какво ви доведе вашето коварство и вероломство. Пленникът ви е отново освободен, а То-кай-хун отново е в моя власт. Сега ние ще напуснем това място. Един от вас ще ни придружи, за да бъде свидетел на това, което ще уговоря с вожда, а после ще се върне тук като негов пленник. То-кай-хун ще язди с нас, докато се намерим в безопасност. Ето защо сега вземам със себе си неговия кон.
Джафар отиде да доведе животното си, а също и това на вожда, като донесе оръжията и другите там предмети от мястото, където бе лежал То-кай-хун. Аз освободих краката на единия от пазачите и му вързах ръцете здраво за стремето. Запуших устата на спътника му, че да не може да вика. После стъпках огъня и потеглихме.
Веднага щом се намерихме вън на откритата равнина, персиецът даде израз на чувствата си:
— Сър, за какво ли не трябва вече да ти благодаря! Моят дълг към теб от ден на ден става все по-голям. Сега ти отново ме освободи.
— Но за последен път! — казах сериозно.
— Определено! Не мисля, че отново ще попадна в ръцете на тези дяволи.
— Ако си толкова непредпазлив както досега, това със сигурност ще се случи.
— Що се отнася до мен, няма да се случи.
— Надявам се. Слушай!
Зад нас прозвуча силен вой.
— Защо реват команчите така? — попита персиецът. — Да не би да са пленили нашите спътници?
— Не. Те се намират пред нас. Това е яростният вой на команчите, които са осъзнали, че не могат да освободят своя вожд. Те са се върнали в бивака и са установили, че ти си освободен и на това отгоре е бил отведен и един воин.
— Те ще тръгнат след нас!
— Нека опитат! Ти впрочем трябва да си радостен, че моят номер мина, иначе днес щеше да изживееш последния си ден.
— Наистина ли мислиш, че щяха да ме убият?
— Без милост и пощада.
— Какви ужасни хора! И при нас живеят, разбира се, полудиви народи, от които човек трябва да се пази, но не са толкова кръвожадни като индианците.
— Аз мога от собствен опит да ти докажа противното. Колко често в Ориента са се домогвали до живота ми само защото не съм мюсюлманин. Индианецът обаче не знае религиозна омраза и е враг на белите единствено защото те искат да ги унищожат. Той брани своя живот, това е всичко.
— Кажи тогава какво лошо аз съм сторил на тези команчи?
— Първо, ти си бял, значи си техен враг. Какво е личното ти отношение към тях, за това не те питат. После, ти пътуваш през тяхната територия, без да си искал съгласието им.
— Какво против могат да имат?
— Да не би нищо? Мога ли аз например да пътешествам из Персия така, както го правиш ти тук?