Отворих единия, бръкнах вътре и измъкнах нещо, което един уестман надали би носил със себе си, а именно една малка книжка, подвързана с марокен. Като я отворих, видях изписани персийски заврънкулки. На страницата, на която се бях натъкнал, прочетох: «Ду яр зирак у аз бада ин кухун ду мани, фарагат-и ва китаб-и ва гуса и каман-и! Ман ин хузур би дуня ва ахират на дихам; Адарси дар пай-ам уфтанд халки, анкмани» Та това беше газела с размер на стиха «мутас» от «Дивана» на Хафиз[8], най-великия лирик, раждан от Персия! Можеше ли това томче да бъде собственост на един обикновен скитник? Решително не! Не е в обичая на такива мъже да изучават персийски и да се занимават с учене по време на езда през територията на вражеските команчи с Хафиз.
Продължих да търся и намерих освен един персийски хуках (наргиле) още разни други предмети, които със сигурност даваха основание да се заключи, че законният притежател на коня е или ориенталец, или поне има ориенталски привички. И това тук, в далечния американски Запад! Едно обстоятелство, което ми даваше основание за удивление. Притежателят някой богат янки ли беше, който кръстосваше прерията, а преди това е бил в Персия или изобщо в Ориента? Бяха го ограбили, може би убили; тая работа непременно трябваше да бъде проучена.
Двамата Снафълс стояха при мен — Тим също беше слязъл от мулето — и зяпаха с напрегнато очакване и много вероятно без да разбират моите действия. Когато измъкнах наяве хуках, Джим попита любопитно:
— Какво е пък това? Някакъв маркуч с глава и стъклена тулумба! Да не е някой аптекарски уред за изпаряване на ликьор?
— Ни най-малко. Това е персийска лула, чийто дим минава през вода.
— Димът през вода! Това трябва да е най-върховното чувство! Значи мъжът, дето лежи тук, на земята, пуши през тая гарафа?
— Със сигурност не ти, а някой друг, когото непременно трябва да открием!
— А що за книга е това?
— Персийска стихосбирка. Изобщо почти всички тези предмети са персийски.
— Как можеш всъщност да знаеш, че книгата е персийска?
— Така прочетох.
— Ти… значи разбираш… персийски?
— Да.
— Персия не е ли в голямата пустиня Сахара, където хората яздят камили?
— Не в нея, но не е и прекалено далеч оттам.
— Zounds! Чу ли, стари Тим?
— Yes — отговори неговият скъп на думи брат.
Те се спогледаха и аз не мога да твърдя, че физиономиите им излъчваха израз на извънмерна интелигентност.
— Тим, ти нали чу какво разказаха в Джеферсън Сити за Олд Шетърхенд?
— Трябва да съм го чул. Та нали бях там, а имам добър слух.
— Колко пъти е бил той в Съединените щати?
— Говори се за няколко.
— А в промеждутъците?
— Бил някъде при турците, китайците и негрите и също там, където хората яздят камили.
— Well. Сега си помисли: тоя мастър джърман повали с един удар непознатия от коня.
— Yes!
— Той може да чете персийски, а Персия е точно до Сахара!
— Yes!
— Олд Шетърхенд разбирал езиците на тамошните китайци и мюсюлмани?
— Така казват. Освен това говорел на всичките индиански диалекти.
— Well! Сега нека те питам дали си бил в тези страни и говорил ли си с тамошните джентълмени на техните езици, мастър джърман?
— Действително съм бил и съм го вършил — потвърдих аз.
— В такъв случай ние, Снафълсите, вероятно сме две много големи магарета. А твоят стар топ май ще си е истинският мечкоубиец. Само да беше така добър да ни покажеш и другата пушка.
— Че знаете ли как изглежда карабината «Хенри»?
— Yes. Накарах да ми я опишат точно. Веднага ще знам къде съм.
— Тогава я разгледайте, нямам нищо против — Извадих пушката от калъфа и им я дадох. Те я заоглеждаха, а смутените физиономии, които същевременно кривяха, бяха наистина възхитителни. Съзнаваха каква грешка са извършили и не смееха да ме погледнат.
— Какво ще кажеш, стари Тим, за това пушкало?
— Карабина «Хенри».
— Без всякакво съмнение. А тук е завинтена сребърна плочка с някакво име. Можеш ли да го прочетеш?
— Yes. Олд… Ше… тър… хенд — сричкува Тим.
— Правилно! А ние не го вярвахме! Даже сметнахме тоя прославен джентълмен за… хм-м, за конекрадец! Случвал ли ти се е някога такъв тъп номер?
— No.
— На мен също. Тая работа трябва да бъде оправена. Ама… хм… хм…!
Беше му трудно на Джим да признае заблудата си. Той постоя още известно време извърнат от мен, после се обърна рязко, пристъпи и каза:
8
Хафиз, Мухамад Шамс ад Дин — персийски поет, следвал и учил в родния си град Шираз литература и религия, при което в началото се радвал на благоволението на Двора на Мусаффаридите, ала по-късно изпаднал в немилост. Майстор на газелите (мал-ко стихотворение, предимно с любовно съдържание, в лирическата поезия на източните народи), от които след смъртта му била намерена в един диван сбирка от над петстотин газели — б.пр.