— Сър, ние бяхме най-големите глупаци, каквито може да има по тая стара прерия. Но след всичко, което съм чувал за теб, сигурно няма да таиш дълго злопамет. Смей ни се, колкото си щеш, ама като се нахилиш до насита, не си спомняй повече за тая дивотия!
— Значи сега вярвате, че съм Олд Шетърхенд?
— Yes! — кимна Тим, а брат му поясни с повече думи:
— Определено го вярваме. Даже се заклеваме, че ако дойде сега някой и понечи да се усъмни, ще получи от нас толкова куршума в тялото си, че да заприлича на решето за грах. Но ще си съгласен ли да останем заедно?
— Доколкото пътят ни остава еднакъв, да. А сега за непознатия тук! Виждам, че се размърдва. Нека най-напред се погрижим да го обезопасим!
Имахме ремъци и вързахме мъжа така, че да не може да стане. Ако Снафълс бяха досега против мен, сега показваха толкова по-голямо усърдие да ми бъдат полезни.
Скоро непознатият дойде на себе си. Поиска да стане, но почувства, че не може. Това го върна в съзнание. Видя ни изправени пред себе си, гледа ни няколко секунди и като осъзна случилото се, напрегна енергично да разкъса ремъците. Не успя и се обърна грубо към мен:
— Какво ти става? Първо ме удряш по главата, а после ми връзваш ръцете и краката! Аз трябва да тръгвам и искам да ме развържеш!
— Не се и съмнявам, че искаш бързо да си тръгнеш — отвърнах. — Та нали се очаква преследвачите ти скоро да бъдат тук.
— Щом го знаеш — отвърна той противно на очакването ми, — освободи ме бързо и си плюйте на петите заедно с мен!
— Поради каква причина!
— Най-основателната: команчите!
— Pshaw! Взе да пееш съвсем друга песен. Преди малко твърдеше, че нито си ги виждал, нито си ги чувал.
— Защото не беше необходимо да ме е грижа за вас. Ако не ме пуснете да си вървя, и вие сте изгубени заедно с мен. Те идват! Някъде към шейсет воини.
— Хубаво! Но бих желал да узная още нещо.
— Развържи ме! Иначе няма да разговарям с теб.
— Тъкмо обратното, няма да бъдеш освободен, преди да съм научил каквото искам да знам.
— Но тази загуба на време ще отведе и мен, и вас на сигурна смърт.
Той започна да ме ругае с всевъзможни хули. Като видя, че това никак не ми въздейства, се обърна към Джим и Тим. Когато и това не помогна, ми изсъска ядно:
— Казвай тогава Какво искаш да знаеш!
— Кому принадлежат конят и камата?
— Тъп въпрос! Естествено, на мен!
— А тази книга?
— Също на мен.
— И каква е?
— Бележки, които съм си вадил.
— Но написаното не е на английски!
— Не е, това е стенография.
— Не се мъчи да ме залъгваш! Това е персийски. Ти си откраднал коня. Ако решиш да бъдеш искрен, ще се отнеса снизходително към теб. Продължиш ли обаче да лъжеш, ще те накажа от името на притежателя на коня според закона на саваната. Нали знаеш, че за конекрадство се полага смърт?
— Не ме разсмивай! Няма как все пак да си откраднал собствения си кон! Не се опитвай да ми разиграваш комедии! Вие самите сте крадци, които искат да ми отмъкнат коня под претекст, че съм го задигнал.
При тази наглост аз останах спокоен, ала храбрият Джим Снафъл така се възмути, че пристъпи към него със свити юмруци и му се закани:
— Мерзавец! Ние сме били крадци? Кажеш ли го още веднъж, така ще ти ощавя кожата, че парчета ще се разхвърчат! Ние и крадци! Знай, че кае ни наричат Двамата Снафълс!
— А-а, вие ли сте! Тогава толкова повече се учудвам, че се отнасяте с мен по този начин. Развържете ме и ще ви докажа от тоя стенографски бележник, че аз съм законният собственик на коня и всичките тези неща.
— Да ни пробуташ персийска стихосбирка за стенографски бележник, ще бъде най-върховното! За щастие обаче този джентълмен разбира персийски.
— Това е само една лъжа! Тоя смотаняк в сини ленени дрехи се кани да ни учи на персийски! Измама!
— Човече, говори по-вежливо! Той е Олд Шетърхенд.
— Тая карикатура да е Олд Шетърхенд? Ха-ха-ха!
Той се изсмя с все гърло. Това така ядоса Джим, че той вдигна крак да го изрита. Аз обаче го избутах назад и казах:
— Не се ядосвай с подобен тип, мастър Снафъл! Няма да си прахосваме повече приказките с него. А сега нека му покажем, че изобщо не се нуждаем от неговото признание.
— Ха така, сър! Ти го свали с един удар от коня, това само по себе си е вече доказателство. А тук лежи мечкоубиецът заедно с карабината «Хенри». Кой още се съмнява, той е побъркан! Какво ще предложиш сега?
Очите на пленника потърсиха двете пушки и се спряха после на мен. Той започна да съзнава безполезността на своето отричане. Аз се престорих, че не съм забелязал нищо и отвърнах на Снафъл: