— Пък много зор не си давай! Притеснението не е хубаво нещо — поусмихва се Петмезът.
Минавал бай Петко, подхвърлял му, ама най-после остарял човекът, хванал го ревматизъм в краката и почнал да не може да ходи. А син му, като си изкарал службата, оженил се и на шестия месец му се родило и на него момче. Разправил му старият за поръчаната люлка и за капарото, става той и право при Фтичето.
— Тъй и тъй, тъй и тъй — занареждал му той троснато. — Какъв си ти такъв майстор и търговец, какво е това безобразие. От толкова години поръчка с капаро и още да не е готова. — Ще зарежеш — рекъл — всичко и ще направиш люлката още тая неделя, че инак работата ти е спукана! Аз — рекъл — нямах късмет да спя в нея, ама ако я не направиш и за детето ми, още тая неделя дюкяна ти ще запаля като нищо. Тъй да знаеш!
Скръцнал със зъби оня ми ти ефрейтор, не се стои насреща му.
Фтичето не можал да рече гък. Клюмнал с глава и само преглъщал.
По едно време заредил кротко:
— Не мога, младо. Не мога тая неделя. Не става бързо хубавата работа. С ръка се прави, ум играе, изкусност трябва. Баща ти не беше толкова припрян, а ти искаш моментално. Де мога за толкова малко време? То да не е печатница, та — трак-трак, трак-трак — да я изтракам аламинут. Сецесион нещо. Тънка работа е. Не мога!