Той се усмихва лекичко и си мисли, че човек, който спокойно възприема подобна ситуация, не би трябвало да се бои от нищо. Ала все пак се бои — и то не от факта, че лети с тридесет километра в минута, защитен само от тясната крехка черупка. Усеща едва ли не физически как Дери връхлита върху него. Да, това е най-точната дума. Независимо от тридесетте километра в минута, той има чувството, че седи напълно неподвижно, а Дери връхлита върху него като някакъв огромен хищник, който дълго е дебнал в засада и най-сетне изскача от укритието. Дери, ах, Дери! Да напишем ли ода за Дери? Но за какво точно? За вонята на фабриките и реките? За достолепния покой на зелените улици? За библиотеката? За Водонапорната кула? За Баси парк? За началното училище?
За Пущинака?
В главата му лумват светлини, грамадни сценични прожектори. Сякаш цели двадесет и седем години е седял в сумрачна театрална зала, очаквайки нещо да се случи и ето че то най-сетне започва. Ала сцената, която се разкрива част по част и прожектор по прожектор, не е някаква безобидна комедия от типа на „Арсеник и стари дантели“; за Бил Денброу тя е по-скоро като „Кабинетът на доктор Калигари“.
Всички разкази, които съм написал, мисли той с глуповато удивление. Всички романи. Та те произхождат все от Дери; Дери е техният извор. Те идват от онова далечно лято и от предишната есен, когато загина Джордж. Толкова много журналисти са ми задавали ТОЗИ ВЪПРОС… а аз съм отговарял погрешно.
Дебелакът отново го сръчква с лакът и той разлива част от питието. Отваря уста да каже нещо, но решава да премълчи.
Разбира се, ТОЗИ ВЪПРОС е: „Откъде черпите идеи?“ Бил предполага, че всички писатели са принудени да дават отговора — или поне да се преструват, че го дават — поне по два пъти седмично, но човек като него, който си изкарва хляба с писане за нереални и абсолютно невъзможни неща, трябва да отговаря — или да се преструва — много по-често.
„Всички писатели си имат личен тръбопровод надолу към подсъзнанието — казва най-често той, премълчавайки, че от година на година все по-дълбоко се съмнява дали изобщо съществува нещо, наречено подсъзнание. — Но навярно за да пише разкази на ужаса, мъжът или жената трябва да притежава тръбопровод, проникващ още по-дълбоко… в под-подсъзнанието, ако приемете този израз.“
Елегантен отговор, не ще и дума, само че Бил никога не е вярвал в него. Подсъзнание ли? Е, да, там долу наистина има нещо, но Бил смята, че хората вдигат прекалено много шум около тази скромна функция, която може да се сравни с насълзяването на окото от попаднала в него песъчинка или с пръднята след обилна вечеря. Втората метафора навярно е по-добра, само че няма начин да кажеш на журналистите, че лично за тебе разни явления от типа на сънища, смътни копнежи и предчувствия се свеждат до най-обикновени духовни пръдни. Те явно се нуждаят от нещо, всички ония журналисти с бележници и японски касетофончета в ръцете, а Бил е готов да им помогне от сърце. Знае, че писането е тежка работа, адски тежка работа. Няма смисъл да я прави още по-тежка, казвайки: „Драги мой, със същия успех можеш да ме запиташ кой е нарязал сиренето. Хайде да свършваме.“
Сега той си мисли: Винаги, даже още преди обаждането на Майк, си знаел, че те задават погрешен въпрос; а вече знаеш и какъв е верният въпрос. Не откъде черпиш идеите, а защо ги черпиш. Вярно, има тръбопровод, но той не идва нито от Фройдовия, нито от Юнговия вариант на подсъзнанието; няма дълбока дренажна система на човешкия ум, няма потайни подземия, претъпкани с морлоци, които чакат своя час, за да изскочат навън. На другия край на тръбопровода е само Дери. Просто Дери. И…
… и кой ли прави троп-троп-троп по моя мост?
Той рязко трепва и този път неговият лакът се забива дълбоко в ребрата на тлъстия съсед.
— По-внимателно, братче — подхвърля дебелакът. — Тясно е, сам виждаш.
— Като спреш да ме ръчкаш с твоя, и аз ще спра да те ръ-ръчкам с м-моя.
Дебелакът го оглежда с кисело недоумение, сякаш иска да запита какво става, по дяволите. Бил просто се втренчва насреща му, докато накрая онзи промърморва нещо и извръща глава.
Кой е тук?
Кой ли прави троп-троп-троп по моя мост?
Той пак надзърта през прозореца и мисли: Ние се надбягваме с дявола.
По ръцете и шията му полазват мравки. Той пресушава чашата на един дъх. Лумнал е още един от грамадните прожектори.