— И каква е истината за Дери, Дон? — запита Рийвс.
— Това градче прилича на мъртва курва с червеи из прогнилата пичка — отвърна Дон Хагарти. Двамата полицаи зяпнаха от изумление.
— Градчето е зло — продължаваше Хагарти. — То е помийна яма. Нима сами не го разбирате, момчета? Цял живот сте прекарали тук, как може да не го разбирате?
Двамата полицаи мълчаха. След малко Хагарти продължи разказа си.
9.
Преди Ейдриън Мелън да се появи в живота му, Дон възнамеряваше да напусне Дери. Бе прекарал в градчето три години, най-вече защото имаше дългосрочен договор за наем на апартамент, откъдето се разкриваше най-великолепният речен пейзаж на света, но срокът на договора вече изтичаше и Дон беше доволен. Край на ежедневното пътуване до Бангор и обратно. Край на глухото мъртвило — веднъж бе казал на Ейдриън, че Дери сякаш завинаги е замрял в часа на обедната почивка. Ейдриън мислеше, че градчето е страхотно, но Дон се боеше от Дери. Не само заради всеобщата дълбока ненавист от хомосексуалистите, изразявана недвусмислено както от градските проповедници, така и от драсканиците в Баси парк. Просто това бяха конкретните признаци, които можеше да посочи. Но Ейдриън му отвърна със смях:
— Дон, всяко градче в Америка си има среди, които мразят такива като нас. Не ме питай защо. В края на краищата, нашият век е златно време за тъпаци и махленски клюкарки.
— Ела с мен в Баси парк — помоли го Дон, когато разбра, че Ейдриън говори искрено и смята Дери за не по-лошо място, от което и да било друго провинциално градче. — Искам да ти покажа нещо, любими.
Качиха се в колата и потеглиха към Баси парк — беше средата на юни, около месец преди убийството на Ейдриън. Хагарти поведе приятеля си към Моста на целувките, където из сенките се носеше лек, неопределено противен мирис. Посочи му една от драсканиците. Ейдриън трябваше да запали клечка кибрит, за да разчете надписа.
— Знам какво е отношението към хомосексуалистите — тихо каза Дон. — Още като ученик ме пребиха на автогарата в Дейтън пред една закусвалня в Портланд няколко юначаги ми подпалиха обувките, а на пет метра от нас един дебел полицай си седеше в колата и се хилеше. Погледни и онова там. Прочети го.
Нова клечка кибрит разкри призива:
— Онзи, който пише тия благочестиви лозунги, е неизлечим безумец. Бих се почувствал малко по-добре, ако вярвах, че е само един човек, някакъв нещастен маниак, но… — Дон неопределено размаха ръка към другия край на моста. — Има още много подобни гадости… и просто не ми се вярва да ги е писал само един човек. Ето защо искам да напусна Дери, Ейд. Тук твърде много квартали и твърде много хора са обзети от неизлечимо безумие.
— Добре де, нека само да си довърша романа, съгласен ли си? Моля те. Най-много до октомври, обещавам. Тук въздухът е по-добър от другаде.
— Той не знаеше, че всъщност ще трябва да се пази от водата — тъжно каза Дон Хагарти.
10.
Том Бутилие и Андрю Радмейкър безмълвно се приведоха напред. Крис Ънуин седеше с клюмнала глава и монотонно говореше към пода. Точно това искаха да чуят; точно това щеше да прати поне двама от непрокопсаниците в затвора „Томастън“.
— Панаирът беше жива скука — каза Ънуин. — Вече разглобяваха по-готините работи, нали ги знаете — Дяволското колело и Парашутния скок. Електрическите колички не работеха, отпред висеше табелка „затворено“. Нищо не работеше, имаше само разни въртележки за дечурлигата. Тогава отидохме да поиграем на нещо и Паяка видя барачката дето се хвърлят топки, плати петдесет цента и искаше да спечели шапка като оная, дето я носеше сбърканият, ама все не улучваше и колкото повече губеше, толкова повече се ядосваше, нали ме разбирате. А пък Стив… той обикновено все вика: „зарежи го туй, зарежи го онуй, не си троши нервите за тая шибана работа“, нали ме разбирате. Ама оная вечер се дуеше като папуняк, щото беше глътнал хапче. Хич не го знам какво беше. Червено хапче. Може и да си е било съвсем законно. Обаче все се заяждаше с Паяка, по едно време даже си мислех, че Паяка ще му тегли един тупаник, нали ме разбирате. Да бе, заяждаше се. На един педал, вика, шапката не можеш да спечелиш. Хич те няма, щом и на педала шапката не можеш да спечелиш. И накрая жената му даде награда, нищо че не беше улучил, сигурно искаше да се отърве от нас. Не знам. Може пък и да не е искала. Ама все си мисля, че искаше. Надушваш го, то се размотава и издава звук като пръдня. Едно време и аз имах такова. Бяха ми го дали за някакъв шибан празник, не помня Вси светии ли беше или Коледа, много си го харесвах, ама го изгубих. А може някой скапаняк да ми го е свил от джоба през междучасието, нали ме разбирате. Накрая затвориха панаира и ние си тръгнахме, а пък Стив все се заяждаше с Паяка, дето не бил спечелил шапката на сбъркания, нали ме разбирате, обаче Паяка все си мълчеше и аз бях наясно, че туй не е на добро, ама съвсем бях изкуфял, нали ме разбирате. Много ми се щеше да приказваме за нещо друго, ама не можех да измисля за какво, нали ме разбирате. Стигаме до паркинга и Стив пита къде ще ходим сега. Прибираме ли се? А Паяка вика да се помотаем около „Сокола“ и да видим дали пък няма да срещнем оня педал.