— Хайде да повторим всичко отначало — каза партньорът на Харолд, Джефри Рийвс. — Двамата излизате от „Сокола“ и тръгвате към Канала. Какво стана след това?
— Колко пъти трябва да ви повтарям, идиоти такива? — изкрещя Хагарти. — Убиха го! Метнаха го през ръба! Най-нормално ежедневие за тая тайфа мъжкари и техния мъжкарски град!
И дон Хагарти се разплака.
— Още веднъж — търпеливо повтори Рийвс. — Излизате от „Сокола“. Какво стана след това?
2.
В стаята за разпити в дъното на коридора двама местни полицаи разговаряха със седемнайсетгодишния Стив Дюбей на горния етаж; в кабинета на съдебния секретар, други двама разпитваха осемнайсет годишния Джон Гартън по прякор Паяка; а на петия етаж, в кабинета на полицейския началник Андрю Радмейкър, младшият прокурор Том Бутилие и самият Радмейкър разпитваха петнайсетгодишния Кристофър Ънуин. Момчето беше облечено с избелели джинси, омазнена тениска и тежки полуботуши. Плачеше. Радмейкър и Бутилие се бяха захванали с него, защото безпогрешно усещаха, че тъкмо той е най-слабото звено във веригата.
— Хайде да повторим отначало — каза Бутилие в мига, когато Джефри Рийвс изричаше същите думи два етажа по-долу.
— Не искахме да го убием — изхълца Ънуин. — Всичко стана заради шапката. Просто не можехме да повярваме, че още я носи, нали разбирате, след онова, дето му го рече Паяка първия път. Мисля, че само искахме да го сплашим.
— Заради това, което е казал — вметна Радмейкър.
— Да.
— На Джон Гартън, при срещата им на 17-ти.
— Да, на Паяка. — Ънуин отново се разрида. — Но ние опитахме да го спасим, като видяхме, че е загазил… е, поне аз и Стиви Дюбей опитахме … не искахме да го убием!
— Стига, Крис, не ни будалкай — каза Бутилие. — Хвърлили сте педеругата в канала.
— Да, но…
— А после сте дошли тук, за да не ви тежи на съвестта.
Ние с началника Радмейкър високо ценим доблестта ви, нали, Анди?
— И още как. Само истински мъж може да си признае грешката.
— Тъй че не се прецаквай сега с разни тъпи лъжи. Решили сте да го метнете в канала още щом сте зърнали как извежда от „Сокола“ сбърканото ви приятелче, нали така?
— Не! — енергично възрази Крис Ънуин. Бутилие извади от джобчето на ризата си пакет „Марлборо“ и захапа цигара. После протегна пакета към Ънуин.
— Цигара?
Ънуин си взе. Устните му трепереха и за да запали. Бутилие трябваше дълго да гони крайчето на цигарата с кибритеното пламъче.
— Значи сте решили след като видяхте, че още носи шапката? — запита Радмейкър.
Ънуин смукна дълбоко, наведе глава, тъй че мазната му коса падна пред лицето и накрая пусна две струйки дим през носа си, осеян с черни точки.
— Ъхъ — прошепна той едва чуто.
Бутилие се приведе напред и кафявите му очи припламнаха. Лицето му бе свирепо, като хищник, но гласът му си оставаше добродушен.
— Какво каза, Крис?
— Казах „да“. Сигурно тъй беше. Да го метнем долу. Но не и да го убием. — Той вдигна насреща им трескаво, измъчено лице, все още неспособен да осъзнае поразителните промени, които бяха настанали в живота му откакто снощи към седем и половина бе излязъл от къщи с двамата си приятели, за да посети последната вечер от Дните на Канала. — Не да го убием! — повтори той. — А онзи тип под моста… и досега не знам кой беше.
— Кой тип? — запита Радмейкър без особен интерес. Вече бяха чули тази част от историята и не вярваха на нито една думица — обвинените в убийство рано или късно започват до повтарят за появата на някакъв загадъчен пришълец. Бутилие даже бе измислил название за подобни случаи — наричаше ги „Синдром на едноръкия“, както в старата телевизионна поредица „Беглецът“.
— Онзи с клоунския костюм — каза Ънуин и потрепера. — Онзи с балоните.
3.
Повечето жители на Дери единодушно смятаха, че проведените от 15 до 21 юли Дни на Канала са имали невероятен успех — градчето бе усетило благотворното им влияние върху общественото настроение, добрата репутация… и банковите сметки. Едноседмичният фестивал беше устроен в чест на стогодишнината от откриването на Канала, който минаваше през центъра на града. Именно Каналът бе спомогнал за пълното приобщаване на Дери към търговията с дървен материал от 1884 до 1910 година именно на Канала се дължаха най-успешните десетилетия на градчето.