Теодор Стърджън
То
То бродеше из горите.
Не беше родено. Просто съществуваше. Дълбоко под боровите иглички тлеят огньове без пламъци и пушек. Сред жега, мрак и тлен се появява растеж. Живот и растеж. То растеше, ала не бе живо. То крачеше из горите без да диша, мислеше, виждаше, беше грозно и силно, но не живееше, защото не бе родено. Растеше и се движеше, без да е живо.
Сред прохладната утрин то изпълзя от мрака и горещата влажна пръст. Беше огромно. Беше безформено и облепено с кора от собствените си гнусни субстанции и късчета от него се ръсеха, докато пълзеше нагоре — ръсеха се и оставаха да се гърчат, сетне спираха и тяхната гнилоч попиваше в горската глина.
То не знаеше що е жалост, смях, красота. Притежаваше сила и изключителен разум. И… навярно не можеше да бъде унищожено. Изпълзя от бърлогата си насред гората и дълго лежа, пулсирайки под слънчевите лъчи. Части от него лъщяха влажно в златистото утро, други бяха възловати и люспести. А чии ли мъртви кости му бяха придали формата на човек?
То мъчително задраска с недооформените си ръце, блъскайки по земята и дънера на близкото дърво. Превъртя се и се надигна на лакти, изтръгна шепа трева и я размаза по гърдите си, после застина и втренчи в сивозелените сокове спокоен, разумен поглед. Неуверено се изправи на крака, сграбчи една фиданка и я унищожи, като усука няколко пъти крехкото стъбло, гледайки внимателно разкъсаните влакнести парчета. Хвана едно вцепенено от страх животинче, бавно го смачка и остави кръвта, пихтиестата плът и разкъсаната козина да се стичат между пръстите, за да изгният по ръцете му.
Започна да търси.
С високо вирната рошава опашка и зинали челюсти, Кимбо се носеше като прашно облаче из буйната трева. Носеше се с изящни скокове, опиянен от свободата и силата на своите космати хълбоци. Езикът му възбудено трептеше между устните. Устните му бяха черни, назъбени и всеки дребен израстък подскачаше в ритъма на кучешкия му бяг. Кимбо беше истинско куче, здраво и силно животно.
Прелетя високо над един камък и се приземи с изненадан лай пред дългоух заек, който мигновено побягна от скривалището си. Кимбо се спусна след него, ръмжейки при всеки замах на лапите. Заекът подскачаше кажи-речи под носа му, прилепил уши към заобления си гръб. Сетне спря. Кимбо се хвърли напред, но заекът отскочи и хлътна в един кух дънер. Кимбо отново излая, втурна се да подуши дънера и като разбра, че е победен, направи още един кръг и хукна по-нататък из гората. Нещото, което наблюдаваше от гъсталака, вдигна безформените си ръце и зачака кучето да наближи.
Кимбо усети, че нещо стои съвършено неподвижно край пътеката. За него то бе просто туловище, дотолкова вмирисано на леш, че не си струваше да се овъргаля в него, затова само изсумтя презрително и понечи да го отмине.
Нещото го остави да наближи и замахна с тежък, безформен юмрук. В последния миг кучето забеляза удара, сви се на топка във въздуха и ръката се стовари върху задницата му със зашеметяваща сила. Кимбо отхвръкна и с квичене се запремята надолу по склона. После се надигна бавно, тръсна глава, разкърши тяло с глухо ръмжене и в очите му просветна зелен убийствен блясък, докато се връщаше към безмълвното нещо. Вървеше вдървено, с изпънати крака, подвита опашка и приведена глава, а козината по врата му бе настръхнала. Нещото отново вдигна ръце и зачака.
Кимбо забави крачка, после се хвърли към гърлото на чудовището. Впи челюсти; зъбите му се срещнаха с тракане през гнусна, лепкава маса и той падна задавен в нозете не нещото. То се наведе и удари два пъти, а след като строши гръбнака на кучето, седна до него и почна да го разкъсва.
— Връщам се след около час — каза Алтън Дрю и посегна да вземе карабината си от ъгъла зад сандъка.
Брат му се разсмя.
— Май старият Кимбо те командва както си ще, Алтън.
— Познавам го, дявола — каза Алтън. — Щом му свиркам половин час и не се показва, значи или е закъсал, или гони нещо, дето си струва труда. Тъй ме вика хитрецът — като не се обажда.
Кори Дрю подаде чаша мляко на деветгодишната си дъщеря и се усмихна.
— Тревожиш се за тоя пес колкото аз за нашата Бейб.
Бейб се смъкна от стола и изтича към чичо си.
— Ще ми хванеш ли лошия човек, чичо Алтън?
„Лошият човек“ беше измислица на Кори — страшилището, дебнещо в някой мрачен ъгъл да сграбчи онези непослушни момиченца, които гонят кокошките, играят си с косачката и хвърлят с енергична млада ръка зелени ябълки по прасетата, за да чуят как след глухия удар ще последва грухтене; онези момиченца, които псуват с австрийски акцент като миналогодишния ратай; които дълбаят пещери в купите сено додето ги съборят, пускат рибки в гюма за мляко и яздят конете на пасището до изнемогване.