— Ела тук и стой по-далеч от пушката на чичо Алтън! — каза Кори. — Ако срещнеш лошия човек, Алтън, прати го насам. Имат среща с Бейб заради снощната пакост.
Предната вечер Бейб щедро бе добавила чер пипер към солта на кравите.
— Не бой се, малката — ухили се чичото. — Ще ти домъкна кожата на лошия човек, стига той да не ми види сметката по-напред.
Алтън Дрю крачеше по пътеката към гората и си мислеше за Бейб. Тя беше уникална — разглезено селско дете. И как да не бъде? Някога бяха влюбени в Клиса Дрю, тя предпочете Кори и сега двамата братя еднакво обичаха дъщеря й. Странно нещо е любовта. Алтън Дрю беше мъжко момче и мислеше по мъжки; към любовта се отнасяше едновременно твърдо и плахо. Знаеше що е любов, защото още я изпитваше към съпругата на брат си и цял живот щеше да обича Бейб. Тя го водеше през живота и все пак се срамуваше да мисли за нея. Да обичаш куче бе лесно, защото с онзи дърт дявол можеха да се обичат, без да приказват. Мирисът на барутен дим и мокра козина под дъжда бе същински парфюм за Алтън Дрю, доволното ръмжене и писъкът на улучена плячка — цяла поема. Тази обич нямаше нищо общо с любовта към човек, която ти стяга гърлото, тъй че не можеш да проговориш, пък и да можеш, нищо не ти идва в главата. Затова Алтън открито обичаше Кимбо и стария си уинчестър, а спотаената обич към братовата съпруга и Бейб тихичко го гризеше отвътре.
Зорките му очи забелязаха прясната вдлъбнатина в меката пръст, където Кимбо се бе хвърлил с мощен скок подир заека. Без да обръща внимание на следите, той се огледа за най-подходящото заешко скривалище и той тръгна към дънера. Видя, че Кимбо е бил тук, но малко късничко.
— Стар глупчо — промърмори Алтън. — Заек с гонене не се хваща. Трябва да го издебнеш някъде.
Той подсвирна, уверен, че Кимбо трескаво рови под някой дънер наоколо, докато заекът вече е нейде в съседния окръг. Никакъв отговор. Леко озадачен, Алтън се върна на пътеката.
— Никога не е правил така — тихо изрече той.
Зареди карабината и я подпря на лакът. Веднъж на областния панаир някой бе казал, че ако хвърлиш нагоре шепа царевица и грах, Алтън Дрю може да простреля граха, без да засегне царевицата. Можеше да разцепи куршум в острието на нож и парчетата да изгасят две свещи. Докато носеше пушка, нямаше от какво да се бои. Поне така си мислеше.
Нещото в гората огледа любопитно останките от кучето, после се помъчи да изскимти като Кимбо. Постоя около минута, подреждайки фактите в своя гнусен, безчувствен разум. Кръвта беше топла. Слънчевите лъчи също. Косматите неща, които се движат, имаха мускул, тласкащ гъста течност по тръбичките в телата им. След известно време течността засъхваше. Течността в зелените, вкоренени неща, беше по-рядка и разкъсването не винаги слагаше край на живота им. Всичко това изглеждаше много интересно, но създанието от мислеща пръст не бе доволно. Не бе и недоволно. Тласкаше го жаждата за знания и изпитваше само… интерес.
Ставаше късно и червеното слънце спря за момент върху хълмистия хоризонт, превръщайки облаците в преобърнати пламъци. Нещото забеляза мрака и рязко отметна глава. Нощта винаги е била странна дори за нас, които я знаем още от детство. Ако можеше да се страхува, чудовището би изпитало ужас, ала то не бе способно на друго чувство, освен любопитство; можеше само да разсъждава над видяното.
Какво ставаше? Вече не виждаше добре. Защо? То разклати безформената си глава. Вярно — нещата помръкваха и ставаха все по-мрачни. Променяха формите си, придобиваха нови, по-тъмни цветове. Какво ли виждаха съществата, които бе смазало и разкъсало? Как виждаха? По-голямото, онова, което го нападна, използваше два органа в главата си. Сигурно беше така, защото след като му откъсна два крака, нещото замахна срещу косматата муцуна; и виждайки удара, кучето спусна над органите кожни гънки — затвори очи. Следователно кучето виждаше с очите. Но след като кучето умря и тялото му престана да се движи, ударите нямаха никакъв ефект върху очите. Те оставаха отворени и изцъклени. Следваше логичният извод, че същество, което престава да живее, да диша и да се движи, вече не използва очите си. Сигурно загубата на зрение означаваше смърт. Мъртвите неща не ходеха насам-натам. Лежаха неподвижно. Оттук нещото в гората стигна до извода, че трябва да е умряло, затова легна край пътеката, близо до обезобразеното тяло на Кимбо. Лежеше и вярваше, че е мъртво.
Алтън Дрю крачеше през сумрачната гора. Вече се тревожеше не на шега. Отново подсвирна, после извика, но като не чу отговор, поклати глава и повтори: