Едно от най-странните действащи завещания е това на Тадеус М. Кърк, починал през 1920 година. Твърди се, че той изградил цял мавзолей с гробници за всички покойници от своя род. Събрал ковчезите им от цялата страна, за да запълни строго определените ниши. Кърк бил последният от рода си. Според завещанието мавзолеят трябва да се поддържа за вечни времена, а известна сума е отделена като награда за човека, който открие тленните останки на дядо му Роджър Кърк, чиято ниша и до днес остава празна. Който и да намери трупа, ще получи цяло състояние.
Бейб се прозина, но продължи да чете, защото нямаше какво друго да прави. По-долу имаше лист плътна хартия с емблемата на адвокатска фирма. Основният текст гласеше:
Във връзка с вашето запитване относно завещанието на Тадеус Кърк сме упълномощени да заявим, че дядо му е бил висок около 163 сантиметра, имал е счупена лява ръка и триъгълна сребърна пластина, вградена в черепа. Не разполагаме със сведения за мястото на кончината му. Изчезнал е и след четиринайсет години бил официално обявен за мъртъв.
Обявената в завещанието награда заедно с натрупаните лихви възлиза днес на малко повече от шейсет и две хиляди долара. Ще бъде платена на всеки, който открие останките, при условие, че отговарят на точното описание, съхранявано в нашите архиви.
Имаше и още, но Бейб се отегчи. Разгърна черното бележниче. Вътре имаше само набързо надраскани с молив записки от посещения на библиотеки и цитати от книги със заглавия като „История на областите Анджелина и Тайлър“ или „История на рода Кърк“. Бейб захвърли бележничето. Къде ли се губеше чичо Алтън?
Почна да тананика и си представи, че танцува менует с развяна дълга пола като момичето в един филм, който бе гледала. Тихо шумолене в храстите край входа на Мястото я накара да спре. Тя надникна нагоре и видя как вейките се разгръщат. Бързо изтича към една плитка пукнатина в каменната стена — съвсем тясна, колкото да се провре вътре. Изкиска се при мисълта как ще стресне чичо Алтън, като изскочи насреща му.
Чу как новодошлият тежко се тътри надолу по стръмния наклон и тежко скача на пода. Имаше нещо в този звук… Какво точно? Хрумна й, че за едър мъж като чичо Алтън не е лесно да се провре през отвора в храстите — но тогава защо не го чуваше да се задъхва? Изобщо не чуваше дишане!
Бейб надникна към централната пещера и изписка от неудържим ужас. Там не стоеше чичо Алтън, а някакво грамадно подобие на човек — чудовище като безформена, грубо направена глинена кукла. То се тресеше и на места беше лъскаво, другаде сухо и изронено. Долната лява част от лицето му липсваше. Не личеше да има уста и нос, а мътните кафяви очи очи бяха накриво — едното по-горе от другото. Гледаше я и стоеше съвършено неподвижно, разтърсвано само от равномерни безжизнени тръпки.
Чудеше се какъв ли е странният звук, който издаде Бейб.
Бейб пропълзя заднешком в тясната пукнатина, а из ума й препускаха в кръг ужасяващи мисли. Отвори уста да изкрещи, но не успя. Очите й бяха изхвръкнали, лицето й се изчерви от усилие, а двете златисти плитчици подскачаха и се люшкаха, докато отчаяно диреше изход. Ех, ако беше вън, на открито… или поне до отвора, където стоеше чудовището… или у дома, в леглото!
Нещото безучастно се затътри напред. Крачеше бавно, ала неумолимо и това я хвърли в нова бездна от ужас. Бейб лежеше изцъклена и вцепенена, дробовете й бяха застинали под натиска на страха, а сърцето й сякаш разтърсваше целия свят. Чудовището стигна до отвора на тясната пукнатина и опита да тръгне към нея, но ръбовете го спряха. Пролуката беше толкова тясна, че и за Бейб едва имаше място. Нещото от гората опря рамене в камъка и взе да напъва все по-силно и по-силно, за да се добере до Бейб. Тя бавно седна назад. Нещото беше тъй близо, че миризмата му ставаше почти видима, ала все пак през безумния й страх просветна искрица надежда. То не можеше да се вмъкне! Не можеше, защото беше прекалено голямо!
Тъканта на нозете му бавно се сплеска под страхотния натиск, а на рамото му изникна тънка пукнатина. Тя постепенно растеше, докато безчувственото чудовище продължаваше да се блъска в скалата. Сетне изведнъж част от рамото се откъсна и изчадието бавно пролази още метър навътре. Лежеше неподвижно и я гледаше с мътните си очи, след това провря над главата си дебела лапа и посегна.
Бейб стори невъзможното — пролази още няколко сантиметра назад и мръсната възловата ръка плъзна по нея, оставяйки кална следа върху синята джинсова риза. Чудовището изведнъж се хвърли напред и вече изпънато в цял ръст спечели последните сантиметри. Черната ръка сграбчи едната й плитка и светът помръкна около Бейб.