Тя замълча за момент и отново го огледа от глава до пети.
После каза тихо:
— И аз мисля така.
Той остана мълчалив, заслушан в ехото на стъпките й по коридора. Беше оцелял от лапите на Лиза Елиът.
Напъханият в джоба на панталона телефон иззвъня пронизително. Сестрата надникна от бюрото си и сложи пръст на устните си.
— Извинявайте — прошепна той и отговори. — Детектив Кембъл?
— Маркъс, обажда се доктор Линг. Има нещо, което искам да видиш. Обикновено се обаждам на Лиза, но след случилото се не знам с кого друг да се свържа.
— Идвам при теб до петнайсет минути. За какво става дума?
— За нещо важно, Маркъс.
— Тогава ще съкратя минутите на десет.
Той затвори телефона и хукна по коридора, без да обръща внимание на неодобрително свъсените вежди на сестрата от скърцането на обувките му по линолеума.
62
Докато доктор Линг го водеше по коридора, Маркъс примига няколко пъти, за да прогони потта от очите си. Беше изхвърчал от болницата, беше скочил в колата и бе литнал по улиците насам. Чак сега, докато вървеше след доктор Линг, девет минути след обаждането й, успя да навакса с дишането.
— Насам — каза тя и задържа вратата, за да мине.
В центъра на стаята имаше голяма метална маса, покрита с пакетирани в найлонови торбички и опръскани с кръв снимки, бельо и шишенце с парфюм.
— Събрахме тези улики от стаята в дома на госпожа Хана — каза Линг и застана отстрани на масата. Маркъс мина от другата страна. — Изглежда принадлежат на Наоми или поне някога са били нейни. Намерихме ги пръснати по пода, вероятно са донесени до къщата в една празна кутия за обувки, която също открихме. Но има нещо, което трябва да видиш.
Тя плъзна една от торбичките по масата към Маркъс. Вътре имаше снимка, единият й ъгъл беше червен от кръвта. Той взе торбичката, хвана я с два пръста и я вдигна на височината на очите си. Студената вълна на шока го заля толкова неочаквано, че едва не я изпусна.
На снимката бяха Хейли Милър, Грейс, Дейн и Блейк.
— Сега разбираш защо не знаех на кого да звънна — каза доктор Линг.
— Това… в къщата на Наоми ли е намерено? Линг кимна.
— Часовниците, които носят Дейн и Блейк… еднакви ли са?
— Вижда се с просто око — кимна Линг.
Маркъс се вгледа в ръката на Дейн, провесена от рамото на Хейли, металната рамка на часовника блестеше от светкавицата на фотоапарата. Блейк беше от другата й страна, прегръщаше Грейс приятелски и около китката му имаше идентичен часовник.
— Какво ще правиш? — попита доктор Линг.
Лиза си бе тръгнала. На Блейк не можеше да се довери.
Беше сам и можеше да разчита само на себе си.
— Ще говоря с Грейс Кенеди.
63
Маркъс застана пред вратата на Грейс и пое дълбоко въздух. Въздействието на кафето, което бе изпил в болницата, отслабваше и всичко в него се движеше единствено от силата на адреналина.
Вратата се отвори и пропусна в къщата топъл лъч светлина. Грейс застана на прага с червени кръгове под очите си. По бузите й проблясваха сълзи.
— Случило ли се е нещо с Наоми? — попита тя и сложи ръка на гърдите си, сякаш молеше сърцето си за отговор. От болницата позволяваха само по един посетител да остава в стаята й. Грейс беше принудена да си стои вкъщи и да чака новини.
— Тя е стабилна — отвърна Маркъс. — Тук съм да поговорим за Хейли.
Тя го погледна мълчаливо. През цялото й тяло премина силна тръпка.
— Време е за това, Грейс. Трябва да разберем какво се е случило с нея.
Грейс кимна без думи и отстъпи, за да му направи място да влезе.
— Ще си сипя нещо за пиене — каза тя, затвори вратата зад него и избърса лицето си. — Вие искате ли?
— Не бива. На работа съм — каза той.
Тя го поведе по топлия коридор. По стените имаше тапети с кадифени флорални мотиви в по-светъл тон. Килимът под краката им беше в прекрасен кремав цвят. Когато минаха покрай кухнята, където бе говорил със съпруга й, той не издържа и надникна. Там царяха същият уют и спокойствие.
Всекидневната беше старомодна, но приветлива, с два фотьойла до камината и библиотечни шкафове от двете страни на комина. На големия балкон имаше шезлонг във виненочервен цвят и на него се люлееше някакво одеяло, сякаш бе лежала там, преди той да дойде.
— Заповядайте, седнете — каза тя и отвори долната вратичка на един от шкафовете, откъдето извади бутилка скоч и две чаши. — Ще имате нужда от една глътка.
Маркъс седна в един от фотьойлите и се загледа в Грейс, която разливаше кехлибарената течност в двете чаши. Подаде му едната, седна срещу него, гаврътна своята на екс, без дори да примигне, и веднага си наля втора.