— След това и двете са били убити.
Тя погледна към бутилката в ръцете му, после към празната си чаша.
— И ти си мълчала през цялото време. Дори когато убиха и двете? Когато арестуваха сестра ти и тя за малко не умря?
— Имате ли деца, детектив? — Тя вдигна поглед към лицето на Маркъс и прочете отговора в очите му. — И аз така си мислех. Не мисля, че имате представа какво означава да защитаваш децата си. Ако Блейк ме нарочи, децата ми ще изгубят майка си. За мен те са на първо място. Слагам ги преди себе си и преди всеки друг. Баща ми е умрял, когато съм била още бебе. Знам какво те чака, когато изгубиш родител. Никога няма да позволя децата ми да минат през това.
— Тогава защо ми разказваш всичко сега?
Тя се опита да се вземе в ръце, пое дълбоко и звучно въздух и изтри сълзите от лицето си.
— Защото не мога вечно да се оглеждам зад гърба си. Живея в един град с тези престъпници, детектив. Виждам ги всеки ден пред училище, докато чакаме децата си, в супермаркета, на улицата. Те ме гледат с такава омраза, вторачват се в мен, сякаш искат да ми внушат да си държа езика зад зъбите, всеки техен поглед е заплаха за мен и семейството ми. Не мога повече да държа тайната в себе си. Това ме побърква, разболява ме психически, разклаща ме всеки път, когато ги видя, дори и сега, след двайсет години.
Тя се срина на седалката на стола и заплака в шепите си. Маркъс стисна зъби и не се отпусна, докато кръвта не забуча в ушите му. Ако Грейс му бе разказала всичко по-рано, може би щяха да спасят живота на Амбър. Наоми нямаше да зарови ръце в тялото й вечерта, когато започнаха да я тормозят. Можеха да избегнат толкова много неща. Но гневът му не беше насочен към Грейс, а към системата, от която беше част и която възпираше жертвите да дойдат и да споделят какво се случва с тях или с близките им. Никой не биваше да се страхува от признанието, че е изнасилен. Е, никой, освен извършителите.
Той стана, остави чашата на страничната масичка и излезе от къщата, затваряйки вратата след себе си.
64
Маркъс влезе в участъка и се заслуша в звънтящата тишина.
Погледна към бюрото на Амбър, където нещата й събираха прах, и въздъхна. Никой не бе пожелал да ги разчисти. Върху разделителния панел бяха забодени карфици. Една държеше крайчеца на полароидна снимка, сякаш някой я бе дръпнал в бързината и я бе скъсал. Зад монитора на компютъра имаше розова чаша за кафе, пълна с химикалки и една желязна пръчка.
Маркъс издърпа чекмеджето под бюрото на Амбър. Беше заключено, но това не го изненада. Пъхна желязото между ръба му и плота на бюрото и натисна. Чекмеджето се отвори, изпращайки трески във въздуха. Желязото падна на пода. Той отвори чекмеджето и го изсипа на бюрото.
По него изтракаха кламери, топче с бележки за залепване и химикалки, някакви документи литнаха и се приземиха на пода. Пред очите му попадна една снимка, горната й част беше скъсана, а останалото беше мушнато набързо в чекмеджето. На нея Амбър и Каси пиеха коктейли през сламки и правеха знака на мира към камерата.
Той заключи снимката в собственото си чекмедже и събра пръсналите се документи, после прелисти страниците, минавайки през всеки ред, докато очите започнаха да го болят.
Грейс беше права. Каси и Амбър бяха работили върху изчезването на Хейли. А щом беше права за това, значи беше права и за Блейк.
Той погледна към коридора за кухнята и си спомни спора между Блейк и Амбър точно преди да я убият.
„Кажи ми какво да правя. Моля те, посъветвай ме.“
„Защо да ти помагам? Това, което направи, може да разруши брака ми, кариерата ми. Не ти дължа нищо.“
Вероятно Блейк я бе спипал да рови из случая на Хейли.
Маркъс стана от пода. В едната си, трепереща от вътрешно напрежение ръка държеше купчината с документи, а с другата извади телефона и го долепи до ухото си. Кракът му вече започваше да потропва от нерви, когато от другата страна отговориха. Дори не даде възможност на Били да се представи.
— Били, вземи Кейт и ела в участъка. Не ми пука, че е късно, трябва да дойдете веднага… И си облечи униформата. Ще ни трябват и белезници.
65
Маркъс застана пред вратата на Блейк и натисна звънеца. Обърна се и хвърли последен поглед към патрулната кола на улицата. Били и Кейт го чакаха да влезе, за да паркират пред къщата.
Лампите зад пердетата на всекидневната светнаха. На стъклото на вратата се появи сянка на човек и сърцето на Маркъс заби учестено.