— Значи аз и Дейн сме свободни? Вече не сме заподозрени?
— Точно така. Съжалявам, че трябваше да преживееш този кошмар.
Тя въздъхна облекчено и преглътна сълзите си.
— Дейн… как е Дейн? Какво му е сторила?
— Открих го в апартамента, където двамата с Джоузи са живели. Беше хванат с белезници за радиатора и прогорен на много места. Бил е в това положение няколко дни. Но вече се възстановява.
Наоми си спомни деня на сватбата им, усети роклята си да шумоли в краката й, усети и устните на Дейн, когато ги притисна към нейните за пръв път като неин съпруг. Никой от тях тогава не си бе представял какво ги чака.
— Какво да правя сега, Маркъс? — попита тя.
— Възстановявай се.
В стаята настъпи тишина, нарушавана единствено от писукането на монитора. Тя усети, че Маркъс иска да й каже още нещо, но явно не му достигаха думи. Какво можеш да кажеш на човек, чийто живот бе разрушен напълно? Не можеше да й помогне да започне всичко отначало; това беше нейна грижа.
— Мога ли да направя нещо за теб? — попита той.
— Би ли предал на Дейн, че искам да го видя? Когато може да става?
Той замълча. Явно не можеше да разбере.
— Разбира се, щом искаш само това.
— Да, това искам.
Той стана и тръгна към вратата.
— Обади ми се, ако имаш някакви въпроси. Аз също ще намина да видя как си.
Струваше й се нередно да се раздели така с него, въпреки че едва го познаваше. Той беше само един мил глас сред ужаса, зрънце надежда в мрака, но въпреки това мисълта, че повече няма да го види, остави тъпа болка в гърдите й.
— Маркъс?
— Да?
— Благодаря ти, че вярваше в мен.
— Познавам добрите хора, когато ги видя — отвърна той и затвори вратата след себе си.
Наоми остана в тишината на стаята.
„Възстановявай се.“
Скалата щеше да е на мястото си винаги и копнежът да избяга щеше да продължи да я изгаря отвътре като огънче, готово да лумне и да я погълне за секунди, но ако бе научила нещо след този кошмар, то беше, че е по-силна, отколкото си мислеше.
Ще оцелея, Маркъс. Обещавам.
Епилог
67
Наоми се събуди с вик. Морето я зовеше, вълните сякаш се разбиваха в стените на къщата и се процеждаха през прозорците. Един от нейните кошмари.
„В безопасност си — прошепна на себе си тя, — никой не може да те нарани.“
Наведе се, погали Макс по козината и усети повдигането на гърдите му. После се обърна на другата страна и опипа леглото. Дейн беше до нея.
Обичаше Дейн. Винаги го бе обичала. Той беше единственият, който я караше да се чувства завършена. С него самотата в мрака не бе толкова силна. Въпреки всичко случило се между тях след развода този, от когото бе имала нужда в болницата, беше той. Когато Дейн се възстанови дотолкова, че можеше да става от леглото, сестрата го доведе с количката в стаята й. Прекараха часове наред заедно и когато се разделиха, и двамата знаеха, че няма връщане назад. Отново бяха заедно, както винаги. Щяха да започнат всичко отначало.
Наоми лежеше в леглото и слушаше дишането на заспалия Дейн. Сграбчи чаршафите и ги уви около юмруците си. Той спеше съвсем спокойно, а нея миналото я задушаваше. Беше се надявала, че преместването от Балкърн Хейтс е решение. Не осъзнаваше, че миналото ще ги последва, ще се промъкне през прозорците и ще заживее в стените на новия им дом.
Тя избърса потта от челото и попи мокрите си гърди с нощницата. Не спря, докато не усети, че платът се овлажни. Опита се да успокои дишането си и затвори очи.
— Просто един от лошите ти сънища — прошепна на себе си. — На сутринта ще си по-добре.
— Добре ли си?
Ръката й замръзна на гърдите.
— Божичко!
— Извинявай — прошепна Дейн. — Не можеш да заспиш ли?
— Сънувах кошмар.
— Ела тук.
Тя се поколеба. Щом я връхлетеше поредната паник атака, мисълта за ръцете му около нея я караше да се чувства като в капан, имаше чувството, че потъва някъде заедно с него.
Наоми се премести бавно към свивката на ръката му. Той я целуна по врата и я притисна до себе си. Не след дълго заспа. Тя остана в прегръдките му, заслушана в зова на морето до сутринта. Чак когато усети топлината на надничащото през прозореца слънце, намери сили да затвори очи.
Събуди се от ударите на опашката на Макс по радиатора. Усмихна се и потупа леглото до себе си. Той скочи, постави глава на хълбока й и легна.
Беше си го прибрала от болницата преди няколко месеца. Трябваше да го пенсионират като куче водач заради пораженията от нападението, но можеше да остане като нейна компания. Тя го погали по гърба и потръпна, когато усети гладката му закоравяла кожа по ребрата.