Седна в леглото, облегна се на таблата и въздъхна дълбоко. Беше оцеляла и тази кошмарна нощ. Бяха изминали месеци и сега добрите нощи бяха повече от лошите, тъмната част в нея все още се спотайваше под повърхността. След всяка изминала нощ трябваше да си повтаря, че лошото е далеч, а тя все още е жива.
— Ето ни и нас — каза Дейн, влезе в стаята и постави чаша кафе на нощното й шкафче.
— Благодаря.
Той се наведе и я целуна.
— Как спа? — попита я и седна на леглото до нея. Макс скочи на пода и се мушна под радиатора.
— Беше кошмарна нощ. Първата от известно време насам.
— С времето намаляват. Аз също ги имам. Но това са просто кошмари. Събуждам се, усещам те до себе си и разбирам, че е само лош сън.
Тя отпи от кафето и върна чашата на масичката.
— Мислех си, че когато се преместим, кошмарите ще спрат.
Всички комини в новата къща бяха запечатани, за да държат спомена за писъците на Джоузи зад тухлите и мазилката. Но имаше нощи, когато Наоми можеше да се закълне, че чува пукането на дървата в огъня и усеща миризмата на опърлена кожа във въздуха.
— Всичко постепенно ще спре, Ни. Просто трябва време.
— Дейн се премести по-нагоре и седна съвсем близо до нея. Тежестта му залепи таблата на леглото към стената. — Какво искаш да правим днес? Времето е прекрасно. Може да вземем Макс и да отидем на дълга разходка.
— Маркъс ще намине днес, не помниш ли? Той отпи голяма глътка от кафето си.
— Не може ли да оставим миналото в миналото, Ни?
— Искам да го чуя от него, Дейн. Искам да ми каже думите, които чакам да чуя, откакто се събудих в болницата, а той каза, че е разрешил престъплението.
— Сега си в безопасност — каза той и я целуна по челото.
— Искам да го чуя от него.
Ръката й несъзнателно пропълзя под нощницата и погали белега, където ножът беше влязъл в нея. Мястото беше абсолютно безчувствено, но съзнанието й все още носеше спомена за болката. Всеки път, когато пръстите й напипваха набръчканата кожа, усещаше тъпа болка.
— Вече си имаме нов живот — каза Дейн. — Заслужаваме малко щастие.
С връщането на Наоми при него Дейн сякаш се бе събудил за нов живот. Той я обожаваше, угаждаше на всяка нейна прищявка, отрупваше я с внимание, каквото не бе получавала през всичките петнайсет години от брака им, освен това й бе обещал никога да не споменава за дете, обещание, което спазваше стриктно. Но Наоми не беше като него, не можеше да остави миналото зад гърба си. То все още я преследваше. В съзнанието й често изникваха картини от нощта, когато едва не загина, и белезите й веднага започваха да пулсират болезнено.
— Всеки път, когато усетя болката, си спомням за случилото се — каза му тя. — Не мога дори да си взема душ, без спомените да ме навестят.
— Аз също — каза той.
Те замълчаха за момент, потънали в спомена. Джоузи щеше да се изяде от злоба, ако знаеше, че оставените от нея белези ги бяха направили още по-близки.
Звънът от външната врата отекна из къщата. Макс излая и излезе на бегом от стаята.
— Колко е часът?
— Наближава обяд.
— Какво? Трябваше да ме събудиш.
— Беше толкова красива, че не ми се искаше да те безпокоя.
— Подранил е — каза тя и отметна завивката.
— Аз ще отида. Ще поговоря с него, докато се оправиш.
— Кажи му, че след пет минути слизам — каза тя и затвори вратата на банята след себе си.
Наоми се заслуша в стъпките му надолу по стъпалата. Въздухът беше влажен от парата след къпането му. Свали нощницата, вдиша аромата на Дейн и го задържа в гърдите си. Беше го обичала през целия си съзнателен живот, но зад любовта й се криеха мрачни спомени. Имаше чувството, че кожата й все още гори.
Тя погали с пръсти всеки един белег, усети набъбналата безформена и безчувствена кожа под тях и се замоли един ден да може да ги докосва, без да си спомня откъде и как са дошли. Завъртя крана и помещението отново се изпълни с пара.
Къщата, където живееха сега, бе принадлежала на майката на Дейн и Наоми можеше да усети присъствието й навсякъде, сякаш любовта й бе оставила петна по стените. Беше починала, преди Дейн и Наоми да се срещнат. Но сега, когато живееше в дома й, тя имаше чувството, че познава отдавна тази жена. Растенията в градината бяха посадени от нейните ръце и подхванат от вятъра, техният аромат изпълваше стаите през отворените прозорци и носеше дъх на лято. Но къщата също си имаше спомени и по време на кошмарните й нощи отминалият живот се въртеше около нея, жужеше и бръмчеше, докато звукът станеше непоносим. Дейн беше отраснал тук, къщата беше негов дом, но Наоми се чувстваше като посетител, който се опитва да се спаси от минало, протягащо лапи към нея от стените.