— Хубава къща.
— Прекрасна е, нали? Беше на майка ми. Години наред я давахме под наем и пестяхме пари за старини, но ми се стори, че е време да се върнем вкъщи. Влизай. Ще донеса нещо за пиене — каза Дейн. После се обърна към Макс: — Ти също, господинчо.
Вътре беше старомодно и топло, толкова различно от къщата й в града. Може би от ревност, но погледът на Маркъс се замъгли от завист и застанал на прага на новия дом на Наоми, той си пожела да е негов. Техен.
— Чай? Кафе?
— Едно черно кафе ще ми дойде добре.
Дейн улови погледа му нагоре по стълбата, чиито стъпала бяха покрити с кремав килим.
— Наоми ще слезе след пет минути.
Маркъс тръгна след домакина, отбелязвайки всички красиви вещи, които самата Наоми нямаше как да види: от картините по стените до шарката на пътеката в коридора. Дейн го въведе в изобилно осветена кухня с прозорци към красива градина. Двамата поговориха, докато чайникът заври, и за Маркъс стана ясно, че Дейн иска той да го хареса. Маркъс също искаше — все пак бе спасил живота на този човек, — но нямаше как да хареса мъж, притежаващ сърцето на жената, която той желаеше. Когато го погледнеше, виждаше онзи Дейн в стаята за разпити, виждаше човека, довел Джоузи в живота на Наоми.
— Здравей — чу гласа й от вратата.
Месеците, през които не я бе виждал, я бяха направили още по-красива. Очите, усмивката, устните — всичко беше, както го помнеше, но сега в нея имаше и нещо различно: твърдост, сякаш възвръщането към живота бе направило сърцето й от желязо. О, ако знаеше, че не е сама, че миналото не позволяваше и на него да спи през нощта.
— Здравей.
Тя носеше дълга лятна рокля на цветя в различни цветове, която подхождаше чудесно на тъмнокафявата й кожа; а белезите й я правеха някак си още по-хубава, даряваха я с екзотична красота. Но клепачите й бяха подути от безсънни нощи. Докато беше лежал буден през нощта, потънал в мисли за нея, тя също не беше спала, мислейки за тялото на Джоузи, проснато безжизнено под нейното, и бе усещала миризмата на огъня по цвърчащата си кожа.
— Готови сме — каза Дейн и подаде на Маркъс чаша с кафе. Другата беше за Наоми и той изчака пръстите й да хванат дръжката. — Вие двамата имате да наваксвате — каза той. — Денят е прекрасен. Искате ли да седнете във вътрешния двор?
— Какво ще кажеш, Маркъс? — попита го Наоми.
— Разбира се. Ти водиш.
Тя тръгна спокойно през къщата към френския прозорец, отвори го и пусна вътре песните на птиците. Маркъс се запита колко време й е трябвало да запамети мястото на всичко тук и колко синини са оставили мебелите, преди да може да нарече къщата свой дом.
Макс притича край него и скочи на поляната с изплезен до тревата език.
— На Макс му харесва тук — каза Наоми, докато сядаше на масата. — Сигурна съм, че ще му хареса още повече, ако го оставя да обикаля наоколо до вечерта.
— Изглежда щастлив, че е пак с теб — каза Маркъс.
— Не колкото мен. Толкова много ми липсваше!
Той седна и премести стола си по-близо до нея. Коленете им се докоснаха и той се отдръпна на мига.
— Мислила ли си за друго куче водач? По-младо имам предвид.
— След случилото се… Не мога да рискувам и неговия живот.
— Но сега си свободна; тук никой не може да те нарани.
— Не се чувствам в безопасност, въпреки че Блейк вече е в затвора, а Джоузи… — тя потръпна при спомена — я няма.
— Наистина ги няма, Наоми. Блейк ще остане в затвора до последния си дъх.
Процесът беше продължил месеци. Въпреки доказателствата срещу него — снимката с часовника на ръката му, показанията на Грейс за нощта на изнасилването, скриването на доказателствения материал и потулването на случая от страна на Нейтън Кроуч, който си беше признал всичко, въпреки записа, направен от Маркъс, чутия спор между Амбър и Блейк няколко часа преди смъртта й, както и разследването, проведено от Амбър и Каси — Блейк бе продължил да отрича стореното от него и така усложни нещата, тъй като тялото на Хейли все още не беше открито. Медиите бяха раздухали случая докрай, отново поставяйки Наоми на първа страница:
„Сляпата вдовица влиза в съда, за да разкаже за случилото се с нея в малката уличка“.
Наоми замълча за момент. Зеленината зад гърба й се къпеше в златото на яркото слънце. Пчелите прелитаха от цвят на цвят.
— Все още не мога да повярвам напълно, въпреки че ми го казваш толкова уверено.
— Моля те, повярвай.
— Аз просто… Не мога да разбера защо Блейк не ме уби като останалите.
— Може би не те е виждал като заплаха за себе си, защото си сляпа. Но после явно го е обзела параноя. А може да си е мислел, че знаеш повече за Хейли, затова те е нападнал на плажа с Макс. Искал е да те сплаши. Опитал е да хвърли вината върху Дейн. Затова е нападнал Джоузи. Може би нападението срещу теб е било част от плана му да натопи Дейн. Блейк е страхливец. Не признава онова, което е направил. И понеже не знаем къде е тялото на Хейли, трябваше да свържем сами отделните части. Ще го превъзмогнеш, Наоми, но ти трябва време.