Дори с белезите по себе си и болката в очите си тя изглеждаше по-прекрасна от всякога.
— Ти го направи — каза внезапно той.
— Направих какво?
— Оцеля.
— Просто живея ден за ден.
— Радвам се за теб.
— Мама прочела във вестниците, че догодина ще те повишат в инспектор. И аз се радвам за теб, Маркъс.
— Благодаря. Още не мога да го възприема, но постепенно свиквам.
— А Лиза? С нея какво ще стане?
— Мести се в друг град. И мисля, че е за нейно добро.
Те поседяха мълчаливо за момент, заслушани в звуците от градината. Маркъс бе готов на всичко, за да може да остане тук, с нея, в тази градина, но си наложи да стане, преди да го отпратят. Обърна поглед към къщата, към новия живот, който Наоми бе намерила тук, после го върна към нея и се усмихна.
— Благодаря за кафето — каза и стана.
Тя също се изправи и направи крачка към него с протегната пред себе си ръка. Маркъс застина в очакване пръстите й да достигнат ризата му точно над сърцето. Ароматът й премина през порите му и го изпълни.
— Не ми се струва правилно да се разделя с човека, който ме спаси, само с едно ръкостискане.
Той се засмя нервно, разтвори ръце и усети нейните около себе си. Двамата останаха прегърнати само няколко секунди, но бяха достатъчни да го заведат до дома и да отклонят мислите му от всичко останало. Затова се опита да вгради усещането от докосването й в съзнанието си. Тя се отдръпна. Разкъсван от желание да я целуне по устните, Маркъс побърза да прехапе езика си.
— Може би… може би ще наминеш пак? — попита тя. Той се усмихна.
— Да, може би.
— Довиждане, Маркъс.
Тя мина по стъпалата и слезе на поляната. Макс я посрещна, тя се наведе и започна да го гали по корема. Кучето започна да рита с крака от удоволствие и това я разсмя.
— Прекрасно е човек да я види отново щастлива, нали? — каза от прага на къщата Дейн.
— Така е — каза Маркъс и отмести поглед от нея.
— Благодаря за посещението.
— Удоволствието беше мое.
Дейн го поведе по коридора и отвори предната врата, пускайки вътре аромата на розовите храсти. Маркъс разбра, че повече няма да може да помирише цвете, без да помисли за нея.
Дейн стисна ръката му силно, по мъжки, и се усмихна за довиждане, разкривайки перфектно подредени зъби, което накара Маркъс да върне усмивката със затворени устни, за да скрие своите. Сега можеше да види чара на този мъж, да разбере с какво очарова жените. Неочаквано в главата му се появи друг сценарий. Прищя му се да не бе последвал тракането на белезниците по радиатора и да бе напуснал онзи апартамент. Може би тогава щеше да има шанс с Наоми. Той се скастри за тези мисли, като заби нокти в дланите си.
Все пак е щастлива, помисли си той, докато вървеше към колата си. Въпреки че не с теб.
Седна зад волана и се остави затворената в капана на купето задушаваща топлина да го обгърне. Потъна в нея и затвори очи. Не беше готов да остави миналото зад себе си.
„Порасни, Кембъл“, каза си той, загледан в стартера, побърза да свали прозорците и остави летния ветрец да влезе при него. Запали, зави по безлюдната алея и си обеща да не мисли за нея по пътя до дома.
69
Дейн изпрати с поглед колата на Маркъс и остана известно време пред вратата, в случай че реши да се върне. Маркъс беше влюбен в Наоми, това беше ясно. Беше го видял от прозореца в кухнята, откъдето ги бе наблюдавал. Очите на детектива бяха пълни с копнеж по нея. Тя не можеше да види чувствата му, но Дейн го разбра. Фактът, че притежаваше нещо, което бе желано от друг мъж, го изпълни с гордост. Чувството беше почти толкова силно, колкото онова, което изпитваше, когато отнемаше чужд живот. Почти.
Дейн се притесни, когато разбра, че детективът ще идва у тях, но когато видя Маркъс на входа, когато забеляза завистта в очите му, разбра, че мислите му няма да стигнат по-далече от късмета на Дейн и лицето на Наоми. Съзнанието му беше на светлинни години от темата за убийствата.
Застанал до прозореца, той се замисли как бе стигнал дотук, да живее живот, за който някога можеше само да мечтае. Убийствата, разследването на полицията, адът, през който преминаха с Наоми — всичко започна с Хейли Милър.