Макс не се зарадва, когато го видя отново. Дейн го очакваше; нали той бе намушкал животното с нож между ребрата? Беше се наложило, защото идеята беше да отнеме на Наоми всичко, което й дава сили. Ако искаше да я накара да осъзнае, че има нужда от него, тя трябваше да се почувства слаба и уязвима.
Наоми настоя да вземат Макс обратно. Минаха няколко дни, в които кучето излизаше от стаята в мига, когато Дейн влезеше в нея, и ръмжеше, ако случайно се приближаваше прекалено, и той разбра, че трябва да направи нещо, преди Наоми да започне да си задава въпроси. Започна да тъпче животното с храна така, че то надебеля, а сутрин го извеждаше сам, за да изгради доверие между тях. Виждайки Дейн като източник на храна и забавление, в крайна сметка Макс стана по-толерантен към него. Но беше ясно, че никога няма да забрави; Дейн го виждаше в очите му, в начина, по който го наблюдаваше, докато той се движеше из къщата.
След онази нощ в гората Дейн реши, че нещата ще приключат. Онази вечер той проследи Джоузи, видя как притисна бухалката до главата на Наоми и я заведе в гората. Без да се замисля, влезе в дома на Наоми със своите ключове и взе първия попаднал му пред очите нож, без да се замисли за усложненията. После тръгна след тях и видя всичко, което Джоузи й причини.
Сякаш нападаше отново Хейли. Кръвта на Джоузи напълни очите му и го заслепи. Той се залута между дърветата в опит да намери Наоми и да я заведе вкъщи. Но намери време да остави часовника. След като научи какво бе сторил Блейк на Хейли, не изпита никакви угризения да го натопи за убийството. Той си го заслужаваше. Беше запазил снимката на четиримата — Хейли, Грейс, Блейк и него — в кутията за обувки с вещи на Наоми, която криеше под споделяното с Джоузи легло. Ако полицията не поемеше сама по водещата до Блейк следа, щеше да я изпрати в участъка анонимно. Но Джоузи свърши тази работа вместо него.
Ала имаше нещо, което го измъчваше. Съжаляваше, че бе довел Джоузи в живота на Наоми. Беше толкова ангажиран със собствените си тайни, че не видя признаците на вманиаченост, които се появяваха един по един. Ревността пулсираше във вените й, под маската на мило момиче кипяха лудостта и болката. Но сега вече беше мъртва и не можеше да ги нарани.
Дейн съжаляваше, че бе наранил Наоми на плажа, никога не бе планирал подобно нещо. Когато осъзна, че е изгубила съзнание, я изтегли по-назад, далече от вълните. Опита се да я събуди, като я плесна лекичко и извика името й, но сирените на полицейските коли по пътя го накараха да побърза да се махне. По-късно разбра, че не идваха за тях, но вече я бе оставил.
Дейн се отдели от прозореца и докато обикаляше из къщата, искрено се наслаждаваше на живота, който бе изградил за себе си и Наоми. Застана пред стъклената врата към градината и се загледа в играта й с Макс на поляната. Костите на Хейли Милър бяха точно под краката й.
Наоми щеше да преодолее всичко с времето. Щеше да приеме лъжата, че за всичко е виновен Блейк, лъжа, която Дейн помагаше всеки ден да се запечата в съзнанието й.
Той лягаше всяка нощ до нея, държеше я в прегръдките си, докато тя се мяташе, въртеше и плуваше в пот, борейки се с кошмарите, които самият Дейн бе посял в съзнанието й. Ето за това бе мечтал той. Нямаше нужда да убива никого повече.
Двамата с Наоми не бяха чак толкова различни. И двамата бяха покрити с рани и бяха отнемали човешки живот. Бяха свързани от кръвта по ръцете си и обезобразената си кожа. Споделяха нещо, което другите нямаха. Един ден тя щеше да се успокои и да забрави за въпросите, на които не бе получила отговор. Никога нямаше да разбере за убитите от него жени, нито кой е човекът, когото бе срещнала в малката уличка онази нощ. Истината щеше да разруши всичко изградено от двамата и целия труд, който бе положил, за да си я върне обратно, щеше да отиде на вятъра. Каква ирония! Жената, която обичаше и за която копнееше, се страхуваше от мъж, който всеки ден заставаше пред нея и беше точно пред очите й, а тя нямаше ни най-малка представа за това.
Благодарности
Много благодаря на моя агент Сара Манинг от агенция „Бент“ за твърдата й вяра в работата ми и удивителната й отдаденост (веднъж ми изпрати серия имейли от едно кану). Благодаря и на редакторката си Сара О’Кийф от „Атлантик“, че повярва в историята, която исках да разкажа, както и на асистентката й, Попи Мостин-Оуен. На моята издателка Кърсти Дул за поръчаното вино на общите ни обеди, за безплатните книги, за които я молех (изпросвах) и за чудесната й работа. На моя коректор за това, че забеляза местата, където съм забравил да сложа запетайка или съм изгубил края на изречението. Много благодаря на Трейси Фентън и на невероятно отзивчивите читатели на „Бук клъб“ във „Фейсбук“ — вашата подкрепа беше решаваща за мен.