Макс излая силно. После звънецът на вратата звънна. Наоми се спусна по стълбата и хвана кучето за каишката.
Сложи ръка на дръжката, но се спря. Спомни си думкането по вратата, смесено с дишането на непознатия.
Остана неподвижна до неспокойния Макс. След миг някой отново натисна звънеца. Тя отвори вратата с треперещи ръце.
— Здравей — каза Дейн. Наоми си отдъхна.
— Здравей.
— Може ли да вляза? Имам почивка между смените.
— Закъснявам за работа.
— Ще те закарам.
Мисълта да я закара на работа беше изкушаваща, ако не заради возенето с Дейн, то поне заради това, че нямаше да закъснее за последния си работен ден. Поколеба се за момент, но в крайна сметка кимна.
— Добре. Но времето напредва, не мога да го губя в разговори.
Тя отстъпи, за да пусне в къщата бившия си съпруг и стегна всичките си мускули, докато той минаваше покрай нея. Дейн поздрави Макс, после изрита обувките от краката си и седна на дивана на мястото, което някога беше негово.
Наоми затвори вратата и изтича горе за чантата си, достатъчно голяма, за да побере сгъваемия бастун, просто за всеки случай. След поведението на Макс онзи ден, побеснял от миризмата на убитата наблизо жена, не искаше да рискува и да остане без нещо, което да я води. Прибра всичко, слезе долу и облече якето си.
— Да ти се намира бира?
За всеки друг човек въпросът за алкохол рано сутрин щеше да прозвучи ужасно, но Наоми знаеше, че странните смени на Дейн в болницата бяха нарушили вътрешния му часовник. Обикновено всички спяха, докато той работеше. И обратното.
— Ти нямаш ли още една смяна днес? — попита тя, докато обуваше обувките си.
— Една бира няма да навреди.
— Но може да навреди на пациентите ти.
— Аз съм медицинска сестра, не лекар. По цял ден чистя гърнета и подлоги.
— Казах ти, че закъснявам за работа. Нямам време.
— А аз ти казах, че ще те закарам. Брой петнайсет минути по-малко от обичайното ти време за пътуване.
— Казах не, Дейн. Макс, ела.
Лапите на Макс затупкаха по дъсчения под и скоро козината му допря панталона й. Тя сложи каишката му.
— Готов си — каза и се вслуша в Дейн, който обу обувките си и тръгна към вратата.
Този път й прозвуча по-уморен от обикновено. Дишането му беше затруднено, движенията му — тежки и бавни, сякаш не бе спал повече от нея. Преди раздялата двамата винаги бяха в синхрон. Сърцето й затупка в гърлото, пръстите й се задвижиха в същия ритъм, бореше се с желанието си да го докосне. Навремето Дейн и Наоми не просто се влюбиха, а се хвърлиха един към друг като тяло, разцепено на две.
Тя отвори вратата и докато той минаваше покрай нея, вдиша миризмата на болница и аромата на пяна за бръснене, който като че ли оставаше по лицето му от сутрин до вечер, не, до другата сутрин, после задържа дъха в себе си. Копнееше за докосването му, искаше да я прегърне само веднъж, но щом си го помислеше, болката от раздялата се връщаше отново.
„Той никога няма да ми прости.“
Дейн излезе и тръгна по алеята към колата си, докато Наоми заключваше.
— Добро утро, Наоми — каза Джордж от другата страна на ниската тухлена ограда. Въпреки студения сутрешен въздух тялото му излъчваше топлина.
— Добро утро, Джордж.
— Здрасти, Макс.
Джордж се наведе и погали кучето. Миришеше на прясна пот.
— Идваш ли? — провикна се Дейн. — Мислех, че закъсняваш.
— До после, Наоми — каза Джордж.
— Чао — отвърна Наоми.
Чу го да отключва предната врата и да влиза в къщата, запита се как живее сам и дали е самотен колкото нея.
Макс скочи на задната седалка. Опашката му шляпна по мократа земя и пръсна дъждовна вода в лицето на Наоми. Тя я избърса, затвори вратата му и тръгна към мястото до шофьора, където я чакаше Дейн. Изчака го да й отвори вратата, благодари и влезе вътре.
Дейн затвори след нея. Сърцето на Наоми забърза, когато чу стъпките му да заобикалят автомобила и да спират пред вратата на шофьора. Бяха изминали цели две години, а тялото й все още жадуваше за него, реагираше на всяка негова дума и движение. Докато той се настаняваше зад волана, тя се зачуди дали се целува както преди, или Джоузи го бе научила на нещо ново.
Дейн включи двигателя и пусна парното.
— Кой е този? — попита небрежно. — Преди не живееше тук.
— Казва се Джордж. Джейн е дала къщата под наем, а тя се премести да живее на остров Уит.