— Наш източник това, наш източник онова. Защо не си признаят, че не знаят нищо и да се свърши, по дяволите?
— Мич — погледна го предупредително Пеги, — не ругай пред Ник.
Ник беше толкова мълчалив и дръпнат, че Наоми беше забравила, че и той беше при тях.
— Но е истина, нали? Полицията също няма да каже нещо съществено. Естествено, ще твърдят, че е еднократен случай.
Няма да позволят хората да разберат, че в тъмното се крият всякакви изроди.
Наоми се сети за човека, който бе чукал на вратата й миналата вечер. Отвори уста да сподели, но преглътна думите.
— Добре ли си, скъпа? — попита я Пеги и я погали по косата. — Не изглеждаш добре.
— Малко съм уморена, това е.
Звънчето над външната врата се обади.
— Сигурно е Дерек — каза Наоми и се надигна.
— Първо пийни чай. Поне една глътка — посъветва я Пеги. Наоми отпи от чая, мина през кухнята и влезе в салона. Работеше тук достатъчно дълго и знаеше къде се намира всичко. Имаше девет маси с достатъчно разстояние между тях, за да се движи спокойно дори когато салонът беше пълен, което пък не се бе случвало от години. Тя извади бележника и химикалката от джоба на престилката и се запъти към любимата маса на Дерек.
— Добро утро, Дерек. Както обикновено ли?
Отговори й единствено вятърът, който свиреше между процепа на външната врата и рамките на прозорците.
— Ехо?
Звънчето над вратата танцуваше шумно на буйния вятър.
— Има ли някой?
Наоми се видя отново трепереща на прага пред дома си с онзи непознат пред себе си и направи крачка назад към кухнята.
Прозорецът се блъсна толкова силно, че едва успя да чуе собствения си писък. Падна на пода с ръце, издадени напред, и парчетата от счупеното стъкло се забиха в дланите й.
— Какво става тук? — извика Пеги. — Наоми! Мич, ела! Тя изтича при Наоми и сложи ръка на гърба й.
— Добре ли си?
Наоми вдигна ръце и усети топлата кръв да мокри китките й.
— Какво стана? — дотича и Мич.
— Някой хвърли тухла през прозореца — отвърна Пеги. –
Можеше да удари Наоми. Виж й ръцете.
— Мамка му!
— Докарай колата, Мич. Ще трябва да я откараме до болницата да я превържат.
— Няма нужда, добре съм.
— Не си добре, скъпа. Стъклата са се забили дълбоко в ръцете ти.
— Кой може да направи такова нещо? — извика Мич и тръгна към прозореца. Стъклото заскърца под обувките му. — Сега ще трябва да затворим проклетото кафене.
— Мич, колата!
— Да, добре.
Той хукна обратно към кухнята и излезе през задната врата, като я затръшна с такава сила, че цялата сграда се разтресе. След миг спря колата си пред входа на кафенето.
— Хайде, скъпа, качвай се.
Пеги хвана Наоми за ръката и я вдигна на крака. Вятърът виеше през счупения прозорец.
— Ник, обади се на полицията и после събери тези стъкла — нареди му тя.
— Не бива да го оставяш сам тук — каза Наоми с треперещ глас. — Какво ще стане, ако онзи се върне?
— Аз ще те откарам до болницата, а Мич ще остане с Ник. Пеги я изведе в студения ветровит ден. Камбанките пред вратата звъняха още по-силно, пищяха в ушите й, докато минаваха покрай тях по чакъла. Вятърът запрати косите й наляво и охлади течащата от ръцете й кръв.
— Мич остави колата отпред. Аз ще ти отворя, ти само влез.
Наоми чу ръмженето на двигателя. Вратата се отвори със скърцане. Пеги постави ръка на кръста й и й помогна да седне. Кръвта протече в скута й, докато шефката й се пресягаше да й сложи предпазния колан, а миризмата на закуската на Мич, която се носеше от дрехите й, се запечата в ноздрите на Наоми.
— Аз ще я откарам, Мич. Ти иди при Ник и изчакайте полицията.
Мич излезе през вратата на шофьора и я затръшна след себе си.
— Ето — каза на Пеги, докато затягаше колана на Наоми. — Дръж ръцете си нагоре, не ги стискай така.
— Но кръвта… колата ти…
— Няма значение — каза тя и изтича обратно при Мич. Наоми чу, че вратата до нея се затваря, и се заслуша в препирните между Пеги и Мич отвън. Дишането й беше накъсано и плитко, като при паническа атака. Опита се да се съсредоточи в нещо, но кръвта намокри ръкавите й, тръгна към лактите и привлече цялото й внимание към себе си.
Пеги бе казала, че тухлата можеше да я удари. Въпросът беше това ли бе целта на онзи, който я бе запратил в прозореца?
8
Маркъс продължаваше да усеща вкуса на жлъчен сок в гърлото си, нищо че беше изсмукал цяла опаковка ментови бонбони. Стомахът му гъргореше под втората за деня риза. На обяд се бе опитал да хапне някакъв сандвич, но само при мисълта за розовото месо в гърлото на Каси Дженингс изтича в тоалетната и го повърна. Може би трябваше да стане вегетарианец?