— Ох, за бога — извика Лиза и прехапа долната си устна. — Значи няма нищо? Не можем да се хванем за нищо?
Амбър поклати глава. Лиза посочи Блейк.
— Утре те искам с мен при Линг. Не мога да си позволя някой отново да похаби кафето, повръщайки го.
Лицето на Маркъс пламна. Той стисна ръце в юмруци под масата.
Блейк се изкиска тихо.
— Смешно ли ти е? — попита Лиза. Блейк се сви на стола си. — Една жена е мъртва и докато си играем на „кой ще се досети пръв“, виновникът се разхожда на свобода и може би вече дебне следващата си жертва. — Тя удари с длан по масата. И тримата детективи изтръпнаха. — Смей се в свободното си време. Тук нещата са сериозни. Ясно?
Блейк кимна бързо и сведе поглед.
— Пресата се опитва да свърже убийството със случая „Хейли Милър“. Не искам нито един от вас дори да си помисля за нея, да не говорим да произнася името й на глас, чувате ли ме? Едва успяхме да си върнем доверието на града след тази история. И няма да позволя да го изгубим, докато съм в полицията. Ясно?
— А какво всъщност се е случило? — попита Маркъс, необмислено нарушавайки забраната.
— Нищо, свързано с нашия случай — сряза го тя. — Не искам да чувам нито дума по въпроса.
Амбър се прокашля.
— Майката на Хейли Милър не спира да звъни, постоянно търси началника. Опитах се да я отклоня, както наредихте, но тя…
— Следващия път, когато се обади, я прехвърли на мен.
Сега изчезвайте. Всички.
Маркъс излезе от стаята и най-после си пое въздух. Чак сега забеляза, че трепери.
— Добре ли си? — попита Амбър, поглеждайки го с големите си влажни очи, и сложи ръка на рамото му.
Той кимна и тръгна към тоалетните. Побърза да затвори вратата след себе си и се облегна на нея със затворени очи, вдишвайки дълбоко миризмата на урина.
„Майната им. Майната им на всички.“
Изпразни мехура си, вдигна ципа на панталоните и излезе от тоалетната. Мярна отражението си в огледалото, докато отваряше вратата, и спря.
Изглеждаше изтощен. Тъмните кръгове под очите му приличаха на синини от удари. Наведе се към мивката и наплиска лицето си със студена вода, после отново се вгледа в огледалото. Оттам го фиксираха две червени очи.
— Ще се справиш — прошепна на себе си. — Издръж само една година, после се махаш.
Избърса лицето си в хартиена салфетка и излезе в коридора.
Лиза беше в кабинета си, бе качила краката си на перваза на прозореца и притиснала телефона към ухото си.
Маркъс свали сакото от гърба на стола и метна чантата си на рамо. Тъкмо се канеше да излезе, когато чу Амбър и Блейк да си шепнат напрегнато в кухнята.
— Кажи ми какво да правя — казваше Амбър. — Моля те, посъветвай ме.
— Защо да ти помагам? Това, което направи, може да разруши брака ми, кариерата ми. Не ти дължа нищо.
Блейк тръгна към вратата, но Амбър хвана ръката му. По бузите й потекоха сълзи.
— Моля те, Блейк — опита се да го спре тя. И двамата замръзнаха, когато го видяха.
— Довиждане — каза им той.
Амбър пусна ръката на Блейк, избърса сълзите и приглади ризата си, преди да отговори:
— Довиждане.
— Да, довиждане — додаде Блейк.
„Можеше да се заиграеш с някоя жена от бара по пътя за дома ти, Блейк, не с Амбър“, помисли си Маркъс.
Той напусна участъка, пое дълбока глътка от вечерния въздух и реши, преди да се прибере, да се отбие в кръчмата и да пие, докато споменът за изминалия ден стане по-поносим.
9
Пеги спря автомобила зад кафенето.
— Мич е взел резервния ти ключ и е прибрал Макс у вас. Искаш ли да те откарам до вкъщи? Не бива да се разхождаш сама в тъмното.
— Имам нужда да подишам малко чист въздух — отвърна Наоми. Достатъчно беше стояла на горещия и спарен въздух в болницата.
Тя се намираше през два града, а персоналът в нея беше крайно недостатъчен. Чакаха няколко часа, за да я прегледат и превържат, а пътуването наобратно им бе отнело цяла вечност — някаква катастрофа бе блокирала всички пътища към Балкърн Хейтс и имаше ужасно задръстване..
В ушите й все още отекваха бебешките писъци, които бе чула в коридора на болницата. Малкото същество имаше толкова висока температура, че сестрата се бе изплашила и бе позволила на майката да пререди опашката и да влезе преди останалите. Ужасният звук на плача обаче й бе напомнил защо не може да се събере с Дейн: нямаше начин тя да бъде на мястото на тази майка, да държи в ръцете си пищящото бебе и да се пита дали съществото, което бе създала, ще оцелее до сутринта. Дори не беше сигурна дали ще събере в себе си толкова любов, че да се грижи за него. Докато чакаше реда си в Спешното, се замисли за собствената си биологична майка. Тя можеше да остави Наоми в болница, на топло и безопасно място, но вместо това я бе зарязала в студената нощ.