— И как ще държиш бастуна с тези ръце? — извади я от мислите й Пеги.
В болницата бяха извадили стъклата от дланите й с пинцети; три от раните се нуждаеха от няколко шева и сега и двете й ръце бяха превързани.
— Ще се оправя. Пеги въздъхна.
— Не идвай на работа, докато не се оправиш, чу ли?
— Не мога да си позволя да боледувам, Пеги.
— Това е платен отпуск, скъпа. Няма да те наказваме, че те раниха.
— Благодаря.
Умората я притискаше. Трябваше да се бори със себе си, за да не килне главата си назад върху облегалката. Можеше да си позволи да се разпадне чак когато стигнеше дома си. Не преди това.
— Още веднъж извинявай за прозореца.
— Защо се извиняваш? Не си го направила ти.
„Да, но някой се целеше с тухла в мен.“
Пеги остави двигателя да работи, изтича до кафенето и взе палтото на Наоми от закачалката, а през това време тя излезе от колата. Чу Мич да затваря входната врата на кафенето и как ключовете звъннаха в ръцете му. Попита я добре ли е, тя кимна и пъхна ръце в джобовете на палтото. Прегърна Пеги за довиждане, взе бастуна и тръгна надолу по улицата.
Дръжката му стоеше накриво в превързаната й ръка и няколко пъти докосна раните на ръцете й. Тя чу колата на Пеги да завива по пътя и да заглъхва в нощта. Мисълта за дома й даде сили да продължи напред. Щом заключеше вратата зад гърба си, щеше да се свие на стола до камината с Макс в краката си и да си почине.
Градът беше зловещо тих. Металните ролетни щори на магазините бяха спуснати, лампите — угасени, и стоките — прибрани вътре. Вятърът свиреше по пустите улици и запращаше мъртви листа в краката й. Това я накара да си спомни какво казваше майка й навремето: „Не излизай навън по тъмно“.
Тя опипа с бастуна улицата пред себе си, стискайки зъби от причинените от неравностите по паважа вибрации в ръката си. Скоро болката стана нетърпима и трябваше да го премести в другата си ръка.
По празните улици отекна сигнал от пристигащ кораб. Часовникът в центъра на града удари кръгъл час.
Винаги, когато се налагаше да върви сама, се сещаше за приемната си майка, която й бе помогнала да запомни звуците на града и да оформи в съзнанието си нейна си собствена карта, съставена от различни шумове и стъпала. Тя бе превърнала усвояването на знанията в игра, караше я да отброява всяко стъпало от къщата до края на улицата в ритъма на някаква мелодия, оприличаваше облите камъни по алеите на жълтия тухлен път в страната на Оз и люлееше ръката й, за да я накара да се усмихне. От пощата до банката имаше пет улични лампи, а до зебрата, където трябваше да пресече, за да стигне до хлебарницата — четири шахти. Когато мислеше за жената, която я бе осиновила и бе направила всичко, за да може да се чувства в безопасност в този свят, неминуемо си задаваше въпроса какъв би бил животът й, ако истинската й майка не я бе оставила в онази нощ. Не можеше да си я представи цял ден да я води из града, вървейки зад нея, за да може тя да ходи сама, осланяйки се само на бастуна си.
Изведнъж запръска дъжд и косата й прилепна към лицето й. Мразеше подобно време; дъждът прикриваше много звуци, които й бяха необходими, за да се ориентира. На половината път вече беше мокра до кости, а от лицето и ръба на палтото й се стичаха ситни, студени капки.
Въздухът около Наоми се изпълни с миризма на марихуана. Надолу по улицата отекна силен смях. Група тийнейджъри седяха на автобусната спирка, пушеха и огласяха улицата в нощта.
Тя долепи бастуна до стената в очакване да стигне края й. Искаше да премине на другата страна на улицата, без да я видят. Зави по страничната уличка, сложи ръка на стената и прокара пръсти по тухлите. Скоро усети хладната табела на една от вратите по пътя и прокара деликатно показалец по изписания на нея номер: 15. Ако се движеше по Стрейт Лейн, както си мислеше, беше хванала грешния път към дома. На следващата пряка трябваше да завие надясно и да се върне към главната улица, далеч от погледите на тийнейджърите, които щяха да й подвикват както винаги.
Тя зави надясно по една тясна уличка с неравна настилка. Бастунът отскачаше от стените от двете й страни при всяко движение, но заради засилващия се дъжд тя едва долавяше обичайното му стържене по тухлите. Уличката миришеше на урина и гнило и обезпокоена от изливащия се порой, миризмата се издигаше нагоре. Колкото повече напредваше, толкова по-силен ставаше шумът в тясното пространство. Шум от изливаща се вода, от дишането й, от ударите на сърцето й.