— Не! Моля ви, не!
Наоми замръзна на място.
— Ехо?
Дъждът продължаваше да вали и да капе върху палтото й.
Тя пристъпи предпазливо напред.
— Кой е там?
Заслуша се в звука на дъждовните капки, които барабаняха по асфалта и тротоара, и в собственото си забързано дишане.
Оглушителен писък процепи въздуха.
Наоми подскочи и изпусна бастуна. Задържа дъха си, за да чуе какво става. Някакво куче залая в далечината. Мокрите листа зашумяха в краката й, когато се опита да намери пътя. Тя се разтрепери. Не можеше да помръдне от мястото си.
— Кой е? — успя да прошепне.
Клекна и затърси бастуна с ръце. Беше изтропал по мократа земя и бе отскочил. Сгъваемите бастуни бяха удобни за прибиране, но проблемът им беше, че бяха прекалено леки и отскачаха надалеч. Докато търсеше между локвите, превръзките на ръцете й се намокриха. По пръстите й залепнаха изгнили листа. Откри бастуна в един ров между стената и настилката, стана и го стисна здраво в ръце. Ако го изпуснеше отново, можеше и да не го намери. Докато го търсеше, се бе движила и сменяла посоката не един и два пъти и сега не знаеше откъде бе дошла. Застана неподвижно и се вслуша в нечие чуждо дишане. Вдигна ръка пред себе си с надеждата да усети нещо, каквото и да е, което да я убеди, че си въобразява и всъщност е сама.
„Всичко е само в главата ти.“
Една топла ръка хвана нейната. Тя се отдръпна и отстъпи, спъна се в стената, допря гръб в тухлите и покри устата си с ръка. Превръзката имаше вкус на дъжд и кръв. Нейната кръв, трябваше да е нейната. Бинтът сигурно се бе разхлабил. Тя допря ръка до стената и опипа тухлите с пръсти.
— Кой е тук? Кой си ти?
Дъждовните капки отскачаха от устните й с всяка поета глътка въздух.
— Тук ли си… още?
Тя прокара края на бастуна по земята пред себе си и стисна зъби, за да спре прииждащия от гърлото си вик. Отблъсна се от стената и се обърна надясно, жадувайки да се отдаде на инстинкта си и да побегне, но нямаше представа колко далеч можеше да избяга и на какво можеше да се натъкне. Бастунът удари нещо тежко в средата на уличката. Тя спря и наведе ръка надолу, за да почувства въздуха пред себе си. Пръстите й напипаха нещо мокро и студено. Нечий дъх излезе остро от непознати устни като смях и затопли кожата й.
Усети вика в гърлото си да напира, покри устни с ръка и усети вкуса на кръв по превръзките си, кръв, която знаеше, че не е нейна. Обърна се и с мъка премести единия си крак пред другия. Страхът скова мускулите й, сърцето й се сви като юмрук. Бастунът се удари в стената и изтрака.
— Помощ!
Тя стисна още по-силно бастуна и кръвта изби през превръзките. Към нея приближаваха тежки стъпки.
— Има ли кой да ми помогне?
Тя се спусна в нощта, заора с бастуна в земята, докато върхът му не удари в нещо меко. Закова на място и залитна, но продължи на пръсти. Всеки мускул в тялото й трепереше неистово. Наоми побутна мекото нещо с края на бастуна и откри, че е леко.
Вече не чуваше стъпките зад себе си, единственият шум идваше от непрестанно сипещия се над главата й дъжд и тревожното й дишане.
Тя опипа препятствието с надежда да намери начин да го заобиколи, но то заемаше цялата улица. Приклекна и сложи ръка на земята.
Първо материята: мокър плат, залепнал за нечия плът. Пръстите й пробягаха по мократа повърхност и спряха върху кожа. Тя се отдръпна рязко, залитна на пети и изпусна бастуна от ръката си, за да остави ръцете й да поемат удара. Дланите й прилепнаха към мократа улица и шевовете на раните й се опънаха. От устните й се проточи вик и отекна надолу по улицата.
Тя застана на колене и отново закръжи с ръка над тялото, молейки се да спре да трепери, за да може да разбере какво става. Това беше човек и тя трябваше да провери дали е жив. Допря ръка до косата, слезе до неподвижното лице и продължи надолу към врата, за да напипа пулса. Ръцете й стигнаха до разкъсана кожа и потънаха в дълбока рана. Пръстите й усетиха човешката кост.
С ужас отдръпна ръката си, покрита с нещо лепкаво и горещо, сложи я на гърдите си и избърса чуждата кръв в мокрото си палто. Опита се да си поеме въздух, но трудно успя да го направи между риданията си.
Лек дъх докосна задната част на врата й и тя застина на място. Дъждът се стичаше по лицето й и капеше от брадичката. Наоми усети топлината на тялото и вълнението в дъха на човека зад себе си. Две ръце я хванаха за китките и я задърпаха напред.
— Не, моля ви!
Облечените в ръкавица пръсти на непознатия се вплетоха в нейните и насочиха ръцете й надолу към тялото. Болката от раните я прониза и от очите й потекоха сълзи. Пръстите й се заплетоха в нечия дълга коса. Ръцете я поведоха надолу по тялото и под плата на мокрите дрехи тя усети женски гърди и голяма рана от нож в стомаха. Пръстите й потънаха в раната, която й се стори като малка беззъба уста, отворила се в торса. Повдигна й се. Сълзите станаха повече, обляха лицето й и тя изтръпна.