— Стига! — изкрещя Наоми.
Ръцете спряха за миг, но беше достатъчно, за да усети пулса на непознатия през латексовите му ръкавици, после я пуснаха. Тя измъкна собствените си ръце от безжизненото тяло и инстинктивно избърса носа си с опакото на едната, размазвайки кръв между ноздрите и горната си устна. Облечената в ръкавица ръка изтри сълзите от лицето й.
— Убий ме — прошепна Наоми.
Един последен дъх стопли устните й, после стъпките прецапаха през локвите и заглъхнаха надолу по улицата, оставяйки я сама с трупа и нестихващия дъжд.
10
Маркъс крачеше по коридора след Лиза, концентриран единствено върху това да върви в права линия. Тъкмо привършваше третата си бира, когато му се обадиха за втория труп. А той все още се опитваше да забрави първия.
Нямаше го само за два часа, но напрежението бе завладяло участъка напълно. Не се чуваше дори и обикновеното жужене на телефоните. Последните събития бяха променили всичко — беше се появил свидетел.
— Искам да говоря с нея, докато спомените й са пресни — каза Лиза и забърза крачка. Дори и да бе надушила бирата в дъха му, не го показа. — Не искам да я оставям на униформените. Оттук отиваме директно на местопрестъплението. Дотогава криминалистите ще трябва да са приключили.
— Благодаря ти, че ме взимаш със себе си.
— Само защото Блейк не вдига проклетия си телефон. — Тя спря в коридора и се взря в него. Той моментално застана мирно. — Няма да ме излагаш отново, ясно?
Той кимна бързо.
Затвореше ли очи, Маркъс все още виждаше очите на Каси, вперени в него, хлътнали в бялата, лишена от живот кожа, виждаше спомена за жената, която е била някога, и този спомен продължаваше да го преследва.
От хората, с които бе говорил досега, бе научил, че всички в града са я обичали, че е била успешна в работата си, а споменът за нея предизвикваше тъжна усмивка в ъгълчетата на устните на колегите й от местния вестник. Всички бяха убедени, че един ден със сигурност е щяла да работи в голям национален вестник. Но сега името й щеше да буди единствено спомена за жестоката й смърт.
— Служителите на 999[1] казват, че когато се е обадила, не е била на себе си — поясни Маркъс на Лиза, произнасяйки усърдно всяка сричка.
— Ти щеше ли да бъдеш?
Той се загледа в шефката си. Косата й, хваната на мършава конска опашка, подскачаше по врата й. Носеше същите дрехи, с които я бе видял сутринта. Запита се дали през цялото време е била в участъка, или се е прибрала в къщи и веднага й се е наложило да се върне на работа. За пръв път я виждаше толкова размъкната.
— Полицаите, които са я довели, казват, че има превръзки на ръцете — каза той. — Казала, че някой е хвърлил тухла през прозореца на кафенето, където работи, и ги е нарязала на счупеното стъкло. Но това се е случило по-рано през деня.
— Денят й не е бил от най-хубавите — отбеляза Лиза.
Те спряха пред стаята за разпити и в същия момент телефонът на Лиза завибрира в джоба й. Тя погледна екрана и отклони разговора. Но още преди да успее да го прибере, апаратът отново започна да бръмчи. Тя въздъхна и отново изключи.
— Аз ще водя разпита. Ти ще следиш да не пропусна нещо.
Маркъс кимна и преглътна презрението си с надеждата то да проличи в погледа му.
Лиза отвори вратата.
— Здравей, Наоми, аз съм детектив инспектор Лиза Елиът, а това е моят колега, детектив сержант Маркъс Кембъл.
Жената се загледа напред, сякаш се опитваше да си спомни нещо. С приближаването си Маркъс забеляза, че цялото й тяло трепери, макар да я бяха наметнали с одеяло.
Двамата детективи седнаха от другата страна на масата. Очите на Наоми не помръднаха. Ръцете й бяха сплетени около чаша чай с мляко. Жената имаше пълни устни, дълбоки кафяви очи, които, ако се вгледаш в тях, ти се струва, че искрят, и гарвановочерна коса, която все още беше мокра от дъжда и падаше на вълни около лицето й. Маркъс видя силния страх в погледа й, но имаше и още нещо. Отне му няколко секунди да осъзнае, че свидетелката е сляпа.
Лиза също забеляза. Двамата се спогледаха.
— Да не би да сте незряща, Наоми? Жената кимна.
Лиза се облегна назад и разтърка очи, челюстите й се стегнаха под кожата.