Униформените трябваше да ги предупредят. Маркъс си помисли, че сигурно щяха да го направят, ако Лиза беше малко по-сговорчива с колегите си, и се зачуди дали и тя не бе стигнала до същия извод.
— Имаме няколко въпроса към вас във връзка със случилото се тази вечер — започна той. — Ще записвам отговорите ви и после ще получите стенограма на разговора.
„Да дадеш на слепия нещо приятно за четене. Добро попадение, браво, Маркъс.“
— А може да направим копие на самия запис — каза бързо той и бузите му пламнаха, — ако така ще ви е по-лесно.
— Добре — отвърна тихо тя.
Маркъс натисна копчето на записващото устройство и представи всички в стаята. Повечето участъци вграждаха записващи устройства в стаите за разпити, които изглеждаха като мухи, накацали по стените, но бюджетът на участъка в Балкърн Хейтс беше толкова оскъден, че дори и кафето бе разпределено по три чаши на човек за деня и свършваше още преди обедната почивка. Положението беше такова — Балкърн Хейтс беше попаднал в дупка във времето и всичко — хората, навиците, участъкът и оборудването му — не се бе променило в последните десетилетия.
— Моля ви, разкажете ни със свои думи какво се случи — започна Лиза с учудващо приканващ и приветлив тон.
Наоми отпи глътка от чая си. Няколко капки от бежовата течност потекоха от ръба на чашата и намокриха пръстите й.
— Аз… прибирах се от работа и…
— Къде работите? — прекъсна я Лиза.
— В кафене „Орчард“. Собственост на Мичъл и Пеги Делауеър.
Маркъс бе чувал името Мичъл Делауеър. Върна се мислено към документите за престъпленията, извършени в квартала, където бе намерена Каси. Беше ги чел днес, така че не му беше трудно да си припомни.
По време на една полицейска акция през 1999 година Мичъл бил открит в малка къща на най-мизерната улица в града, пълна с млади чужденки, на които били обещали по-добър живот, но вместо това били насилвани да проституират с десетки мъже всеки ден, за да могат да изплатят дълговете си. Пуснали го само с мъмрене, защото нямали достатъчно доказателства и защото му било първо провинение. Маркъс се запита дали жена му знае какви тайни лягат в леглото между тях всяка нощ.
— Продължете, моля — каза Лиза.
— Тръгнах по главната улица, но се отклоних от маршрута си. Исках да избегна срещата с група тийнейджъри, които седяха на автобусната спирка. Знам наизуст повечето улици из града, но пък това не означава всички. Не успях да разбера къде се намирам, затова отново завих надясно; исках да се върна на главната улица. Тогава чух, че на улицата има още някой. После я чух да пищи.
— Жертвата ли?
Наоми кимна, посегна към лицето си и избърса една търкулнала се надолу сълза. Избърса я бързо с опакото на превързаната си ръка. Очите й бяха неспокойни, въртяха се от едната на другата страна и обратно.
— Извиках, но никой не ми отговори. Обърнах се, за да се върна по същия път, но в същия момент се изправи на пътя ми.
— Кой? — попита Лиза.
— Мисля, че беше… — Тя оформи бавно устните си около думата — убиецът. Който и да беше, тръгна след мен по улицата и вървя, докато не открих…
Тя отпи от чая и затвори очи. Парата от чашата замъгли образа й.
— Тялото? — предложи Лиза.
Наоми кимна.
— За протокола от записа, госпожица Хана кимна в съгласие — каза Маркъс и се запита дали свидетелката усеща бирения му дъх.
— Какво стана после? — попита Лиза.
— Убиецът застана зад мен.
— Мислите, че е убиецът, или сте сигурна в това? — включи се отново Маркъс.
— Който и да е, приближи се зад мен, хвана ме за ръцете и…
По лицето й се търкулна още една сълза, но този път не я избърса. Вече не беше в стаята, беше се върнала назад, в онази уличка.
— Ръцете му притеглиха моите надолу към трупа и ме накараха да го почувствам. Беше още топъл. Усетих прободната рана в корема и срязания врат.
Униформените, отишли на мястото след телефонното й обаждане до 999, я бяха довели в участъка и й бяха помогнали да се почисти добре: бяха измили кръвта от лицето й, бяха й дали да облече един сив анцуг от склада; ръцете й бяха чисти, а превръзките — сменени, макар че по ноктите й все още можеха да се видят червени петна. Някога текла през живо тяло, сега кръвта бе заседнала по всяка извивка на тялото на друг човек. Полицаят, който се бе отзовал на повикването, им каза, че я открил с вплетени пръсти в косите на мъртвата жена.
— Какви бяха ръцете? Малки? Големи?
— Средни. И в ръкавици.
— Какви? Кожени, вълнени или латексови?