— Мисля, че бяха латексови.
— Мислите.
Лиза определено се мъчеше с този разпит. Обикновено се взираше в очите на човека, докато видеше в тях отговора на всичко, което искаше да разбере, но Наоми беше имунизирана срещу пронизващия й поглед.
— Умолявах го да спре. Но той дори ме погали по лицето.
— Погали ви? — попита Маркъс.
— Да. Изтри сълзите от лицето ми.
— Защо не е убил и вас, госпожице Хана?
Маркъс стрелна Лиза с поглед; беше се навела напред толкова силно, че Наоми да усети горещината на дъха й, а с него — и важността на въпроса.
— Аз… не знам.
— Защо ще убива тази жена, а после ще отделя време да ви гали? Защо сте толкова специална за него?
— Не знам. Може би ме е съжалил?
— Защото сте сляпа?
— Може би не вижда в мен заплаха, защото не мога да го видя.
— Можете ли да ми опишете този човек?
— Беше със средна височина, така си мисля. Вече споменах, че ръцете му са средно големи.
— Мъж ли беше, или жена? Одеколон или парфюм?
— Не знам. Дъждът ми попречи да усетя аромат.
— Предполага се, че другите ви сетива са по-добре развити от тези на зрящ човек, нали?
Маркъс прехапа горната си устна.
— Усещах само мириса на кръв. Лиза поклати глава.
— Добре. Благодаря ви за отзивчивостта, госпожице Хана, определено ни помогнахте. Детектив Кембъл ще ви изпрати. Тя избута стола назад и краката му изскърцаха по пода.
Стана и се отправи към вратата.
— Изчакайте ме за момент, моля — каза Маркъс към Наоми и излезе след Лиза.
— Какво беше това, за бога? — извика той след нея. Тръгнала по коридора, тя спря и се обърна.
— Шегуваш ли се? Жената е сляпа. Не може да ни каже нищо съществено.
— Ти не й даде никакъв шанс.
— От всички въпроси, които й зададохме, разбрахме само, че се губи лесно в града и че убиецът е бил с ръкавици. Куче да беше, пак щяхме да получим повече информация. Нямаме време да се занимаваме с нея.
— Забравяш, че тя самата е жертва. Днес е открила труп.
Лиза приближи към него и спря чак когато лицето й се оказа на сантиметри от неговото.
— А ти може би забравяш с кого говориш.
Той сдържа дъха си и стисна зъби, докато челюстите му не изщракаха.
— Съжалявам, шефе.
Но и двамата забелязаха лицемерието в гласа му.
— Нека някой от полицаите да я откара вкъщи. А теб те чакам в десет на паркинга.
Тя се обърна и продължи надолу по коридора, опашката й подскочи наляво, после надясно.
Маркъс въздъхна и се върна в стаята.
Наоми продължаваше да седи на масата с ръце около чашата с чай. Когато влезе, тя наклони глава надясно и се заслуша. Маркъс не можеше да си представи как се живее такъв живот, заобиколен от тъмнина, как се справя с предизвикателствата на света, които са точно пред очите й, но всъщност никога не ги вижда. Сигурно се чувстваше самотна във вечния мрак.
— Съжалявам — каза той. — Моят шеф… тя е…
— Мисли, че не съм надежден свидетел, защото съм сляпа. Маркъс се поколеба за момент, после кимна.
— Да.
Наоми сложи ръце в скута си и засмука горната си устна.
— Мога ли да направя нещо за вас?
— Бихте ли уредили някой да ме заведе до вкъщи?
— Разбира се. И… заповядайте — извади той една визитка от портфейла си и я остави на масата, преди да осъзнае колко безсмислен беше жестът му. Опита се да я вземе от плота, повдигна я с нокът, взе я и я постави в превързаната й ръка.
— Това е визитната ми картичка, в случай че имате нужда от нещо.
Тя не отговори и тогава той се сети. Наоми нямаше как да прочете номера му.
— Има ли човек, който би могъл да прочете телефонния ми номер вместо вас? — Не искаше да прозвучи снизходително, но ясно усети нотката в гласа си. Прочисти гърло и каза: — Бих могъл да запиша номера в телефона ви.
— Така ще е най-добре.
Тя взе бастуна си и стана, като остави одеялото на облегалката на стола. Бастунът беше изкривен и в пукнатини. Като счупена кост.
— Детектив…
— Викайте ми Маркъс.
— Маркъс, в опасност ли съм?
Истината беше, че той нямаше представа. Лиза си бе тръгнала и бе зарязала единствения им свидетел. Можеха ли да я защитят? Трябваше ли?
— Не мисля.
„Вдъхни малко увереност на свидетелката, магаре такова!”
Той се прокашля отново.
— Сигурен съм, че няма да има никакви последствия, но ако почувствате, че безопасността ви е застрашена, веднага ми се обадете.
Наоми кимна бавно. Беше ясно, че не вярва на думите му.
Той я изведе от участъка и изпрати полицай Кейт Финч да я откара до дома й. Връчи на Наоми листовка за подпомагане на свидетели на престъпления и я изпрати до паркинга, без да знае какво да каже на жена, която току-що бе докоснала смъртта със собствените си ръце. Те застанаха в студа да чакат Кейт да докара автомобила.