Когато това стана, Маркъс й отвори вратата, после я затвори след нея. Наоми се взря напред и стисна листовката между треперещите си ръце. Той се запита колко време ще мине, преди тя да се осмели отново да се довери на света около себе си. Кимна към Кейт на шофьорското място и изчака двете да се отдалечат.
— Маркъс.
Той се обърна. Лиза стоеше на входа с лишеното си от цвят лице, стиснала здраво телефона си.
— Убитата жена, която свидетелката е открила…
— Да?
Тя се поколеба за момент, преглътна толкова тежко, че той видя как гърлото й подскача нагоре и надолу.
— Била е Амбър.
11
Местопрестъплението този път изглеждаше по различен начин. Около всички цареше зловеща тишина, висеше над тях и притискаше всеки сантиметър от раменете им. Не беше само заради жестокото убийство и чисто човешката съпричастност. Този път жертвата беше една от техните.
Амбър О’Нийл лежеше по гръб в розова локва от кръв и дъждовна вода. Главата й бе килната надясно. Очите й гледаха надолу по улицата и посрещаха всеки пристигнал полицай, позволявайки му да види добре отворената рана на врата й. Якето й бе захвърлено малко по-надолу, бялата й риза се бе извъртяла и яката бе отишла по средата на гърба й, половината от копчетата се бяха скъсали, разкривайки сутиена и нежната бяла кожа на гърдите. Някой бе отнел живота й заедно с достойнството й. Маркъс си спомни как само преди няколко часа ръцете й го докоснаха, спомни си топлината и живота в тях. Сега момичето лежеше мъртво в краката му.
Лиза бе свела поглед към тялото. Стискаше зъби и всеки можеше да види треперещите от гняв и мъка челюсти.
Маркъс също беше тих, но не защото единственият член на екипа, когото харесваше, беше мъртъв. Между тях беше главен инспектор Матю Кънингам и оглеждаше сцената. Маркъс бе срещал началника на участъка само веднъж, на втория ден от назначаването си в Балкърн Хейтс. Кънингам често отсъстваше, работеше в различни участъци от околността. Но след първото убийство се бе настанил в участъка, излизаше и влизаше, невидим за всички, освен за Лиза. Досега.
Доктор Линг оглеждаше трупа на фона на светкавиците на фотоапаратите, които хвърляха бяла светлина върху дъжда, кръвта и плътта. Те заслепиха очите на Маркъс и в един момент единственото, което можеше да види, бяха белите искри, които следваха погледа му, накъдето и да го насочеше.
Брезентовата палатка, предназначена да предпази тялото от дъжда, плющеше и се огъваше под напора на вятъра.
— Обяснете ми тази шибана бъркотия.
Началникът явно не беше човек на думите, каза малко, но всяка дума удари Маркъс в гърдите, сякаш се забиваше в ребрата му като пръст.
— Според мен… — започна той.
— Не вие — прекъсна го той и погледна към доктор Линг. — Тя.
Маркъс погледна към Лиза и за миг видя страх в очите й.
Това беше интересно и трябваше да го обмисли по-късно.
— Изглежда убиецът е същият. Тялото…
— Тялото на Амбър О’Нийл — каза рязко Кънингъм. — Тялото на полицай Амбър О’Нийл.
— Амбър е близо до годините на първата жертва, от същия етнос и със същото телосложение; гърлото й е разрязано по същия начин, тялото й е открито в малка, тиха уличка, убиецът показва, че обича да напада на подобни места. Съзнателно или не, той следва определен модел, който започва да ни става по-ясен.
Маркъс се опита да изглежда спокоен, но присъствието на началника внасяше силно напрежение. Той скри треперещите си ръце в джобовете. Кънингам му напомни за баща му. Той крещеше за най-малкото и беше винаги готов да използва юмруците си. Споменът го накара да усети болката на всеки удар, нанесен от баща му, сякаш синините отново излизаха на повърхността.
— Търсим връзка между жертвите, за да установим дали в нападенията има умисъл, или са избрани на случаен принцип само защото отговарят на предпочитанията на убиеца — каза Лиза.
— Един полицай е мъртъв, Елиът. Това не е случайно избрано момиче, което просто се вписва в предпочитанията на убиеца, това е много повече. Нямаме време за мотаене.
— Знам, сър.
— Надявам се наистина да е така.
Кънингам въздъхна и погледна през рамо да провери дали униформените все още пазят входа към уличката. Маркъс осъзна, че той не мисли за Амбър. Мислеше за пресата и за отговорите, които трябваше да им даде след малко.