— Защо се е прибирала пеша?
— Нямаше автомобил — отговори Лиза.
— И никой не й е предложил да я откара?
— С цялото си уважение, сър, но аз съм й началник, не майка. Кънингам се взря в нея и не помръдна, докато тя не отклони поглед. Очите й се приземиха върху тялото, разкривайки чувство на тъга, когато стигнаха до гърлото на Амбър.
— Вие — обърна се той към Маркъс. — Разкажете ми за свидетелката.
— Наоми Хана, на трийсет и шест години, незряща. Гласът му потрепери заради погледа на Кънингам, насочен право в него.
— Какво каза? — попита началникът.
— Не е в състояние…
— Не питам теб, Елиът.
— Описа заподозрения като среден на ръст, смята, че е носил латексови ръкавици или нещо с подобна плътност.
— Нещо друго?
— Изглежда, че убиецът… — Лиза го изгледа така, сякаш всяка негова дума беше предателство —…си е поиграл с нея. Според мен се е забавлявал с недъга й. Препречил е пътя й, за да я върне назад към тялото, и я принудил да го докосне.
Маркъс знаеше, че ще си изпати в мига, когато началникът си тръгне, но трябваше да каже какво мисли. Нямаше друг начин Лиза да го изслуша.
— Опитал ли се е да нарани и нея?
— Не физически.
— Интересно. Лиза, поработи над това.
— Тя не е важна за разследването…
— Казах ти „поработи над това“, а не „поспори за това“. Начинът, по който убиецът се е отнесъл със свидетелката, може да се окаже съществена следа, да се дължи на някаква връзка, която да ни помогне да открием кой е този изрод.
— Да, сър.
Кънингам погледна часовника си.
— Искам доклада от огледа на местопрестъплението възможно най-скоро, както и версиите, по които ще работите. Пресата всеки момент ще разбере за случилото се и искам да съм готов за тях. Това не може да завърши като случая с Хейли Милър, ясен ли съм? Не можем да оставим още едно зверство неразкрито. Заковете този извратеняк. — Той погледна още веднъж тялото на Амбър; десният му клепач се сви при гледката. — И за бога, някой да каже на семейството на момичето.
— Сър — казаха всички в хор, когато той се обърна и тръгна към изхода на улицата, палейки цигара в шепата си. Димът се закъдри над рамото му.
Лиза и Маркъс останаха до тялото в мълчание. Доктор Линг говореше шепнешком с колегите си. Миризмата на цигара вече пълнеше ноздрите на Маркъс, когато Лиза пристъпи към него със стиснати юмруци.
— Никога повече не ме поставяй в подобна ситуация.
— Той ме попита какво мисля и аз му казах.
— Действа против указанията ми. Казах ти, че сляпата не е важна, защото наистина не е важна. Не допринася с нищо за разследването, не е важна и за убиеца, защото в противен случай тя също щеше да е мъртва. Искам да ме чуеш добре: от тук нататък думата ми е закон, ясно? Ако някой те пита какво мислиш, ще казваш онова, което мисля аз. Аз ръководя този екип, аз ръководя разследването, аз ръководя и теб. Разбрано?
Той кимна и сви ръцете си в юмруци, които Лиза не видя, защото останаха в джобовете му.
— Оттук поемаме ние, жените. Вие с Блейк отивате да почивате. Без да се дразните, без да преминавате границата. Утре ви искам в участъка точно в осем. Денят ще бъде дълъг.
Маркъс кимна и се обърна към изхода на алеята, гмурна се в мрака на нощта пред себе си и чак тогава си позволи да диша свободно.
Лиза не вярваше на преценката му, предпочиташе да го отпрати вкъщи и да поеме цялата работа, както и да остави овациите накрая пак само за себе си.
— Лиза — обади се доктор Линг зад нея. — Амбър е имала два телефона. Както Каси Дженингс.
Той спря на мига.
— Сигурна ли си? — попита Лиза.
— Виж сама.
Маркъс се върна и застана до нея. В чантата на Амбър имаше два телефона.
— Същите модели, както при първата жертва — каза Линг и посочи евтиния телефон еднодневка.
Наистина беше същият като онзи на Каси, направен да изглежда като смартфон, но всъщност под капачето, наподобяващо тъчскрийн, се криеше стар телефон с бутони, който обикновено струва една осма от цената на смартфоните, които имитираше.
— По дяволите! — извика Лиза, стана и закрачи напред-назад с ръце на главата си. — Няма как да сме сигурни, че са били в контакт с един и същи човек, преди да сравним обажданията от двата телефона.
— Какво са правили, че са имали нужда от непроследими телефони? — попита Маркъс.
— Не знам и на този етап не искам да знам. — Тя се почеса и въздъхна дълбоко в шепите си. — Ако се разбере, че Амбър е правила нещо незаконно, сме аут.
Тя затвори очи и въздъхна отново.