— Заминавай. Отивай да спиш. Утре ми трябваш свеж и отпочинал.
Маркъс замълча, обърна се отново, стисна ръце и ги разпусна в опит да върне кръвта в тях. Върна се мислено към разправията между Амбър и Блейк, която бе дочул в участъка, спомни си сълзите в очите и отчаянието в погледа й.
„Кажи ми какво да правя. Моля те, посъветвай ме.”
„Защо да ти помагам? Това, което направи, може да разруши брака ми, кариерата ми. Не ти дължа нищо.”
„Какво си направила, Амбър? — запита се той. — Какво е онова, което би разрушило живота на Блейк?”
Бръкна в джоба си и извади ключовете за колата. Лиза бе решила да не го оставя на местопрестъплението. Каза му, че има нужда от време да помисли. Той заподозря, че може би готви поредното си изявление за пресата. Каквато и да бе причината, тя беше пределно ясна: предпочиташе да работи сама.
Замисли се за Блейк и за изписания по лицето му гняв, когато излезе от кухнята по-рано днес. Между него и Амбър се бе случило нещо и то може би имаше връзка с убийството й. Тя бе потърсила помощ, но Маркъс не знаеше по каква причина.
Каквото и да беше обаче, вече беше късно да си блъска главата напразно, търсейки отговор. Утре щеше да говори с Блейк и да види какво знае той.
Маркъс седна зад волана и отпусна чело на кожената обвивка, запращайки гореща въздишка в скута си. Спомни си какво бе казал началникът за случая „Хейли Милър”. Тя беше призрак, който преследваше всеки жител на този жалък град. Всички я познаваха, освен Маркъс. И именно старанието им да пазят случилото се в тайна засили желанието му да извади всичко на светло. Трябваше да разбере какво се беше случило с това момиче.
Докато завърташе ключа в стартера, забеляза, че ръката му трепери, и чак тогава осъзна, че онова, което човъркаше стомаха му, не беше глад, а страх.
12
Наоми знаеше, че кръвта върху пръстите й е нейна, но не можеше да спре да си представя, че е на мъртвата жена.
Когато видя, че от раните й капе свежа кръв, жената от полицията я бе откарала до болницата да я превържат отново. Името на полицайката беше Кейт. Момичето бе останало с нея повече от час, докато чакаха медицинската сестра да дойде с иглата, за да я зашие и отново да я направи едно цяло. Този път трябваха повече от два шева, за да я оправят.
„Не мърдай“, й бе казала мило сестрата. Но Наоми не можеше да спре тремора на ръцете си. Наложи се сестрата да притисне ръцете й към металната маса, за да си свърши работата.
„Това не е нейната кръв.“
Продължаваше да усеща оплетената между пръстите си коса и кръвта под ноктите си. Беше благодарна, че не можа да види как водата от чешмата почервеня, когато водата докосна ръцете и кръвта й започна да се оттича през пръстите.
Макс лежеше до краката й и дремеше.
„Още веднъж и си лягам.“
Но знаеше, че няма да може да затвори очи. Спомените я дебнеха от всеки ъгъл на съзнанието й.
Четката подскочи между пръстите и удари вътрешната страна на бузата й. Тя я изпусна, бръкна с пръст в устата си и разтри удареното място с език. Металният вкус на кръв й напомни за малката уличка. Седна на ръба на ваната, засмука раната и остана така, докато болката спре.
Звънецът на входната врата иззвъня, Макс излая и хукна към вратата. Наоми подскочи и пръстът й се заби в раната на бузата.
Не искаше да вижда никого, независимо кой чакаше пред вратата й, но в същото време дори само мисълта да заспи я ужасяваше. Да затвори очи, означаваше да приспи вниманието си. Достатъчно лесно беше да я хванат, когато е будна. Не можеше да рискува и да заспи. Не сега.
Тя намери сили да слезе на първия етаж. Макс вече обикаляше нетърпеливо пред вратата. Избърса пръста си в блузата и отвори вратата.
— Наоми, какво става? — попита я Дейн. — Защо плачеш? Тя прокара длани по лицето си и усети сълзите.
— Наоми? Кажи ми какво има.
Той прекрачи прага и я поведе към вътрешността на всекидневната, като затвори вратата зад себе си. Тя усети аромата на афтършейва по врата му и трябваше да се бори с желанието си да го сложи да седне на дивана, да се свие до него и да попие миризмата му.
— Ръцете ти! Какво е станало, за бога?
Тревогата му превърна последните часове в реалност. Думите заседнаха в гърлото й.
— Наоми!
Дейн взе ръцете й в своите и тя рухна изведнъж. Падна на гърдите му и намокри работната му престилка със сълзите си.
— Кой ти го причини?
— Не… не знам.
— Трябва да се обадим в полицията.
— Вече се обадих.
Щеше да му разкаже всичко, но той избърза.
— Наоми…
Тя го целуна по устните, притисна го до себе си и продължи, докато телата им се допряха толкова плътно едно до друго, че сякаш се превърнаха в едно цяло, после се заслуша в ударите на сърцето му.