Лиза го изгледа студено, после премести поглед към вибриращата от треперливата му прегръдка папка и отново върна погледа си към очите му. Взе един буркан с кафе от шкафа и се обърна към вратата.
— Маркъс… — спря изведнъж тя и каза през рамо.
— Да? — Напоена с пот, ризата му залепна за гърба.
— Потърси нещо за семейството на Каси Дженингс. Сигурна съм, че имаме преписки за всеки от тях. Баща й често ни гостуваше в участъка, а двамата й братя дори са лежали в затвора. Може да откриеш нещо.
— Има смисъл. Благодаря.
Тя отново се вгледа в него, сякаш търсеше нещо в очите му, после се обърна и излезе.
Той изпусна въздуха от гърдите си чак когато чу стъпките й да се отдалечават и завиват по коридора.
14
Наоми се събуди от ласката на слънчевите лъчи по лицето си. Стаята миришеше на прясна пот. С всеки свой дъх усещаше аромата й върху езика си. Миг след това нахлуха и спомените.
Тухла. Стъкло. Тяло. Убиец. Полиция.
Матракът под нея помръдна, чу въздишка, подхвърлена от другата страна на леглото.
Дейн.
Кожата й все още тръпнеше там, където я бяха докосвали устните му, споменът за тях беше запечатан в порите й. Тя протегна ръка и го погали по гърба. Усети ударите на сърцето му с върха на пръстите си. Толкова нощи се бе будила от кошмари и го бе търсила до себе си. А сега, когато беше тук, нямаше търпение да се отърве от него и от чувството за вина.
„Всичко може да е както преди. Само единият от нас трябва да направи саможертва.“
— Добро утро — каза сънливо той. Беше в своята половина на леглото, тя — в нейната. Сякаш никога не го бе напускал.
Наоми се усмихна слабо със сковани от вина устни.
— Добре ли си?
— Това беше грешка — каза тя и покри гърдите си с юргана.
— Не беше и ти го знаеш много добре.
— Не може да сме заедно отново.
— Защо да не можем?
— Ти искаш бебе. Аз — не.
— Може да си осиновим. Голямо дете.
— За бога, Дейн! — тя се отви и стана. — Колко пъти да ти казвам, че не искам да бъда майка?
Влезе в банята и затвори вратата след себе си. Двамата не само се нараняваха отново, а трупаха още повече обиди и разочарования в сърцата си.
— Хайде да поговорим — каза той от другата страна на вратата.
— Обличам се, Дейн.
Тя седна на тоалетната чиния и покри лицето си с ръце. Беше останала силна две години. Сега, в момент на слабост, бе свалила изгражданата с толкова усилия защита и бе съсипала всичко. Трябваше да започне да гради всичко отначало. Пусна водата и се върна в спалнята. Дейн обуваше панталоните си.
— Какво се промени тази сутрин? — попита я той. — Ти започна това.
— Съжалявам. Бях изплашена и имах нужда от защита. Вината е моя.
— Ще оставя Джоузи. Ще приключа с нея.
— Не искам да го правиш.
— Защо?
— Защото тя може да ти даде онова, което аз не мога. Отново бяха там, на същото място, в същата ситуация, която бе довела до раздялата им. Глава до глава. Сърце до сърце. Той остана безмълвен задълго. Тя инстинктивно скри ръце зад гърба си.
— Какво е станало с ръцете ти, Наоми? Сама ли си го причини?
— Не.
Казваше истината, но предадена от собствените си устни, тя си спомни натрапчивите си идеи и потрепери.
— Отново ли се опитваш да се нараниш? Той направи крачка към нея. Тя отстъпи.
— Не.
— Покажи ми.
— Не ми ли вярваш?
— Не ти вярвам.
— Така или иначе, не съм твоя грижа.
— Покажи ми ръцете си — издърпа ги той напред.
— Казах не!
Той дръпна превръзката от дясната й ръка. Болката я прониза, имаше чувството, че някой реже мускулите й на парчета. Опита се да се изскубне, но той я хвана още по-здраво. Превръзката падна на пода.
— Какво ти става? — извика той и я разтърси грубо. — Защо си причиняваш всичко това?
На вратата се звънна. Те замълчаха. Дейн бавно я пусна от хватката си.
— Трябва да си идеш. Използвай задната врата — каза тя.
— Искам да поговорим за това, Наоми. Искам да ти помогна.
— Дейн, моля те!
Тя пое надолу по стъпалата. Дейн тръгна по петите й.
— Не може вечно да бягаш от проблемите си. Не мога да си тръгна с мисълта, че отново ще се нараниш.
— Няма.
Когато стигнаха последното стъпало, той хвана ръката й и я обърна към себе си.
— Откъде знаеш? Как мога да ти вярвам? Спомни си как се запознахме, Наоми!
На вратата отново се позвъни. Макс се разлая, шмугна се между тях и опашката му ги перна през краката.
— Не отваряй.
— Всички знаят, че съм вътре. Не бих излязла без Макс. Тя отиде в кухнята и отключи задната врата.