Наоми вървеше бавно, стискаше зъби, за да спре тракането им. Чуваше ръмженето на колите, които разплискваха локвите по пътя си, чуваше откъслеци от разговори, и всички тези шумове се сливаха в едно огромно, сякаш далечно бучене. Наоми никога не успя да стане част от кипящия около нея живот. Винаги се държеше настрани и единственото, в което бе добра, бе да го слуша.
— Наоми! — измежду общия шум тя разпозна гласа на Уилсън, който както винаги говореше с цигара между устните. Сигурно чакаше млякото до вратата на градината си, както правеше всеки понеделник. Двамата се засичаха тук всеки понеделник и си разменяха по някоя дума.
— Добро утро, Уилсън — успя да му каже с изфабрикувана усмивка.
— Да не си настинала?
Гласът й бе пресипнал от крещенето срещу вятъра.
— Малко — каза тя.
— Гореща вода и лимон — това ще свърши работа.
— Благодаря, Уилсън.
Тя мина покрай него и вдиша дима от цигарата му. Подуши и това, че е станал преди малко: той миришеше на сън, или по-скоро на стара засъхнала пот, пропила се в гънките на тялото му.
— Как си? — попита я той.
„Искам да умра, Уилсън.“
— Добре. Ти как я караш?
— Идеално, слънчице, просто идеално. Как е кутрето ти?
— Много добре. Но вече е на седем години.
— Не мога да повярвам — каза той.
— Времето лети, нали? — провикна се тя през рамо с фалшива усмивка в гласа. — Доскоро.
Всяка седмица двамата водеха един и същ разговор. Изглежда никой друг, освен нея, не забелязваше, че животът на всички се преобръщаше в неделя вечер с обещание за нещо различно и на следващата сутрин започваше от същата точка, както преди, връщайки всяка усмивка, всяка дума и всеки техен дъх без промяна. На Наоми й се искаше да извика и да ги събуди, да им покаже, че градът ги държи на едно място, превръщаше ги в безлики, потънали в нищото хора.
Вече две години се бореше с порива за самоубийство, но миналата вечер най-после се предаде на настоятелните мисли, излезе в нощта, водена само от бастуна си, и стигна до скалите. Бе приела неизбежното, бе се отделила от омагьосания кръг на градчето и това бе свалило огромен товар от раменете й и макар че не успя да стигне до края, мисълта, че ще го направи утре, я караше да диша по-спокойно.
Тя се заслуша в преминаващите покрай нея стъпки, в търкането на якетата на минувачите в нейното. За другите хора това може би не беше толкова задушаващо, но те имаха възможности, недостъпни за нея.
Животът на Наоми не беше извън контрол, дори напротив. Майка й и сестра й избираха дрехите, които носеше, и ги поръчваха онлайн. Кучето и бастунът я отвеждаха където поискаше и до най-важното място — кафенето в онази задънена уличка, където работеше, защото кой друг би я взел на работа… Но този контрол не беше в нейни ръце. За нея беше невъзможно просто да скочи в автомобила като другите; ако трябваше да отиде по-далеч, трябваше да я закарат. И можеше ли да си тръгне от Дейн и да намери друг човек? За всеки друг това би било толкова лесно, колкото да хванеш погледа на някого. Наоми можеше единствено да чака да се появи някой, който да разпръсне мрака, някой, когото дори не можеше да види, че идва. Единственото, което беше под неин контрол, беше решението дали да живее, или да умре.
Опашката на Макс я удари по коленете и тя разбра, че наближават автобусната спирка, където всяка сутрин ги чакаше Джоан. Нямаше да се учуди, ако горката жена бе пропуснала няколко автобуса само чакайки да зърне Макс.
— Ето го моя красавец — промъкна се гласът й през общия шум.
Опашката на Макс заудря по-силно по крака на Наоми. Той седна, разчисти земята около себе си с опашка и зачака обичайното лакомство, което Джоан не пропускаше да му поднесе.
Автобусната спирка миришеше на цигарен дим и урина, но въпреки това Наоми подуши ментовото бонбонче в устата на Джоан и сладкия аромат на лавандула, пръснат зад ушите й.
— Здравей, Джоан.
— Как си, скъпа?
„Ами днес опитах да се самоубия.“
— Добре съм.
— Как е Макс?
— Супер.
— Много се радвам.
От гласа на Джоан Наоми разбра, че старата жена се навежда, гръбнакът й бавно се извиваше като гърчещ се на слънцето червей.
— Може ли да му дам нещичко?
— Само една хапка, защото напоследък е понапълнял.
Макс започна да души около чантата на Джоан, докато тя ровеше в нея. Наоми опря рамо в металната конструкция на спирката и чувството от този допир я потопи в избуялата в мислите й река от нежелани спомени.