Нещо се бе случило между Грейс и Хейли вечерта преди Хейли да изчезне. Грейс не сподели с Наоми какво. Каза само, че двете вече не са приятелки, а на следващия ден, когато съобщиха, че Хейли липсва, тя започна да моли Наоми да не казва за скарването им. Но оттогава нещо се промени. Ако Наоми влезеше в стаята, Грейс бързаше да излезе, говореше с нея само по задължение, а в гласа й се усещаше студенина. Бяха изминали толкова много години, но тайната все още стоеше между тях и ги разделяше.
Каквото и да бе направила Грейс, това промени семейството им завинаги.
15
Наоми стоеше на ръба на перона на мръсните плочки и чакаше влака.
Не можеше да го види как идва, но щеше да го чуе да трака по релсите в далечината, а когато приближеше, щеше да усети миризмата му. Тогава щеше да скочи, за да няма време шофьорът да намали.
Вечерта напредваше. Въздухът беше леден и тя усещаше студа в гърдите си. Някъде нататък по релсите виеше лисица.
Перонът беше празен и тя остави сълзите си да капят свободно. Щеше да боли, но само за няколко секунди. Щом скочеше, вече нямаше да бъде сама в тъмното; мъжете нямаше да я гледат, сякаш е не жена, а сянка, нямаше да я отхвърлят при интервютата за работа, нямаше да се налага да живее с майка си до края на живота си, да вегетира, докато останалите около нея се обичат, възпроизвеждат се и успяват или не — живеят. На двайсет и една години тя трябваше да се чувства непобедима, но вместо това бе потънала в съществуване, което я държеше на едно място. Единственото, което някога бе искала за себе си, беше нормален живот.
Прощалното писмо беше в джоба й. Щеше да го извади и да го остави на перона, преди да скочи. Майка й заслужаваше да знае защо, да се убеди, че няма нищо общо с решението й. Тя беше единственият човек, който наистина искаше Наоми в живота си, но това не беше достатъчно. Не можеше да замести нежността на първата целувка, нито да запълни самотата в сърцето й, да отхвърли отчайващия копнеж за милувки и глада й за живот, който я изпепеляваше.
Влакът се зададе.
Мускулите на краката й се свиха, но тя ги принуди със сила да останат на място. Сълзите по лицето й бяха замръзнали от нощния въздух; инстинктивно вдигна ръка да ги изтрие, но се спря. Най-малкото разсейване можеше да провали всичко. Беше пропуснала толкова много възможности. Нямаше да позволи и на тази да й се изплъзне.
Замисли се за родната си майка, която я бе зарязала на онази автобусна спирка и повече не се бе върнала. Чу в главата си гласовете на всяко от интервютата за работа, докато й казваха защо не могат да я наемат. Никой от тях не спомена директно слепотата й. Тя се замисли за девственото си, недокосвано от мъжка ръка тяло и за всички въображаеми целувки по устните, кожата на врата и гърдите, надолу по корема и завършващия между краката й нерв. Щеше да умре с химена си. Едно необичано тяло, разпаднало се на парчета.
Ритъмът на колелата на влака резонираше в ушите й.
„Отдръпнете се от релсите. Влакът, който ще премине през трети перон, няма да спре.“
Тя свали палтото си. Две малки стъпки и беше на самия ръб.
“Не се предавай на страха — каза си тя. — Ще боли само за секунда, после ще си свободна.“
Влакът беше съвсем близко. Шумът беше толкова силен, че едва успяваше да чуе собствените си мисли.
— Съжалявам, мамо — надвика тракането на мотора тя и вдигна крак да прекрачи ръба.
Влакът профуча, тракайки отново и отново по релсите и подскачайки на всеки свой вагон, скоростта му изсмука въздуха от гърдите й и охлади мокрото й от сълзите лице.
— Недей — каза той, стиснал ръката й с неговата, която я бе дръпнала назад в мига, когато тя се наклони към линията.
Влакът отмина, тракането му се превърна в тихо заглъхващо бучене.
— Как се казваш? — попита я той.
— Наоми — прошепна тя.
— Аз съм Дейн — отвърна той.
16
Хейли Милър изчезнала от Балкърн Хейтс малко след като навършила осемнайсет. Маркъс бе погълнал над петдесет страници от миналото й, бе огледал всеки сантиметър от снимките на местопрестъплението, бе изследвал разпиляната по тревата кръв на върха на скалата, замръзнала на сутринта след вечерта, когато Хейли била видяна за последно. Имаше достатъчно доказателства, навеждащи на мисълта, че полицаите е трябвало да търсят тяло, а не изчезнало момиче.