Голямото количество кръв предполагаше, че се е изляла от главна артерия, например каротидната. Както при смъртта на Каси Дженингс и Амбър О’Нийл. Маркъс не искаше да прави предположения, но не можеше да пренебрегне приликата между откритото в документите и скорошните нападения.
Той вдигна поглед от папката и огледа участъка. Никога повече нямаше да го види в същата светлина. Нощта вече притискаше прозорците и помещението изглеждаше още по-малко. Празните кабинети отвърнаха на погледа му през стъклените прегради. Неволно се запита дали детективите от тези кабинети бяха решили да погребат тайните от 1997-а, или решението бе дошло отгоре.
Когато Лиза отказа да дискутира случая, Маркъс си помисли, че се опитва да държи екипа си настрани от градската параноя, да установи контрол над разследването, преди местните медии да го изтръгнат от ръцете й и да го превърнат в неподдаващо се на дресировка и укротяване животно. Не предполагаше, че заедно с това тя всъщност защитава службата и колегите си от хора, които веднага биха обяснили всичко с разложение и корупция в полицейските среди.
Преди да напусне дома си за последен път, Хейли бе казала на майка си, че има среща с момче. „Още едно?”, бе попитала майка й, но дъщерята бе затръшнала вратата в лицето й. Хейли била известна из целия град с безразборните си връзки. Тази нейна слава обясняваше изчезването й и цялото разследване беше водено с предубеждение. Градът я обвиняваше, че си бе разтваряла краката пред всекиго. Обвиняваха и майка й, че не я бе възпитала правилно и си бе затваряла очите пред безобразното и леко поведение на дъщеря си. Маркъс забеляза, че никой от съседите, които бяха дали показания, не бе обвинил момчетата, които се бяха възползвали от нея, нито родителите, които ги бяха възпитавали.
Но след прочетеното Маркъс вече разполагаше с име. Момчето, с което Хейли е трябвало да се види в нощта, преди да изчезне, се казваше Дейн Хана. Бившият съпруг на Наоми.
Но той не успя да прочете записа от разпита на Дейн, защото от документите изскочи още едно познато име и му намигна от бялата страница.
Блейк Кроуч.
През 1997 година бащата на Блейк, главен инспектор Нейтън Кроуч, бил начело на полицията в Балкърн Хейтс и останал на поста си повече от седемнайсет години. Когато името на сина му се появило в списъка със свързаните с изчезването на Хейли Милър лица, уликите, които го свързвали със случая, изчезнали мистериозно. В документите не се споменава какви са били тези улики. Самият главен инспектор Кроуч отхвърлил обвиненията като безпочвен опит да се подкопае доверието в полицията при търсенето на улики за изчезването на момичето.
Но с настояването на Лиза да не се заравя в случая, Маркъс не знаеше в какво и на кого да вярва.
Ако сегашните случаи бяха свързани с изчезването на Хейли Милър, щеше ли тя да проследи връзката, за да открие истината? Или предпочиташе да закопае всичко още по-надълбоко, за да защити Блейк, работата си и своето бъдеще в системата, дори това да означаваше да предаде града, който бе назначена да защитава? Главен инспектор Матю Кънингам също беше споменат в докладите като детектив, работил по случая, и Маркъс схвана, че ако целта на Лиза беше да покрие нещата, значи и той имаше пръст в това.
Маркъс не можеше да има доверие на Блейк. Беше го разбрал в мига, когато попита какво се бе случило между него и Амбър вечерта преди убийството й и очите на колегата му се бяха променили.
— Беше сгрешила нещо в системата — му каза той. — Искаше да хакна сървъра и да поправя нещата. Последния път, когато й помогнах да оправи подобна грешка, получих предупреждение за отстраняване от длъжност. Просто нямаше начин да го направя отново.
— Защото това би съсипало брака ти?
— Какво те интересува бракът ми? — изръмжа той и се надвеси над Маркъс в малката кухня. — Ти май много обичаш да душиш наоколо и да подслушваш личните разговори на другите, а?
Маркъс се оттегли, но разбра, че ако иска да открие истината за Хейли Милър и връзката й с последните убийства, щеше да се наложи да работи сам.
Часовникът удари осем. Той затвори преписката по случая и я мушна в чантата си. Трябваше да се прибира, но още не беше приключил. Беше му нужно още малко време да я дочете.
17
Дейн седеше в стаята за разпити със затворени очи и се опитваше да успокои препускащото в гърдите си сърце. Стаята беше малка и нямаше прозорци. Единственият вход и изход беше единичната врата и той беше възможно най-далеч от нея.