— Ето, вземи — чу гласа на адвоката си. Отвори очи и видя салфетка в ръката му.
— За потта — обясни мъжът.
— А, да.
Той я взе и избърса потта по челото и над горната си устна.
Адвокатът, побелял мъж с тънка като пергамент кожа и жълти зъби, го бе посъветвал да си мълчи. Ако не откриеха тялото на Хейли, нямаше да разберат нищо. Смяташе да изиграе картата със самопризнанието само в краен случай.
Вратата се отвори и в стаята влязоха двама души, облечени в черни костюми и бели ризи, вратовръзките бяха затегнати около яките им като примки на вратовете. Те затвориха вратата и седнаха на бюрото срещу него.
— Дейн, казвам се детектив Карл Ростър, а това е колегата ми, детектив сержант Матю Кънингам. Знаеш ли защо си тук?
Дейн погледна към адвоката си, който кимна.
— Да.
— Добре.
Детектив Ростър включи записващо устройство и каза ясно датата и часа. После помоли Дейн да потвърди, че правата са му били прочетени. Дейн каза „да“. Думата одраска гърлото му.
— Не си арестуван — каза детектив Ростър. — Тук си по собствена воля и можеш да си тръгнеш по всяко време.
Дейн огледа стените без прозорци и затворената врата.
На него не му се струваше така.
— Но в твой интерес е да изчистиш името си, за да можем да открием човека, виновен за изчезването на Хейли. Разбираш ли?
Дейн искаше да побегне към вратата, но не можеше да се довери на краката си.
— Дейн? — обърна се към него адвокатът и го погледна право в очите, сякаш да прочете мислите му, изпълнени с ужас. Всъщност искаше да му напомни да се придържа към сценария.
— Да.
— Ти си тук заради връзката ти с Хейли Милър. Разбирам, че сте били интимни приятели в колежа. Ти току-що си се дипломирал, нали?
Дейн кимна и в същия момент разбра, че това може да се брои за отговор и на двата въпроса. Всяка дума, произнесена от детектива, беше като препятствие, което трябваше да прескочи, за да излезе на чисто.
— Да, сега се дипломирах.
— Дипломираш се на двайсет. Не си ли малко голям, за да завършваш чак сега? — попита детектив Кънингам.
— Мина известно време, докато реша, че искам да уча за медицинска сестра.
Детектив Кънингам се засмя на бележника си.
— Няма нищо лошо мъж да реши да стане медицинска сестра — каза Дейн, стисна ръце в юмруци и ги скри между краката си.
— Като медицинска сестра ще видиш много — каза детектив Ростър. — Надявам се, че не си гнуслив?
— Нямаше да искам да ставам сестра, ако бях.
— Значи не те притесняват кървавите гледки? Кръвта не те плаши?
— Не.
— Това е достойно за възхищение. Хайде да те поизпитаме малко, какво ще кажеш?
— Да ме изпитате ли? — попита Дейн и погледна към адвоката си, който беше не по-малко объркан от него.
— Ей така, за забавление — каза детектив Ростър и се облегна назад. — Ти си млад човек, обичаш забавленията, нали?
Дейн кимна.
— Добре. Да започваме тогава. — Той взе бележника си и прочете нещо в него. — Коя е най-голямата кост в човешкото стъпало?
Дейн отново се обърна към адвоката си. Двамата се спогледаха намръщено.
— Костта на петата.
— Правилно — кимна детектив Ростър. — Впечатлен съм.
Колко литра кръв има в човешкото тяло?
— Средно пет литра. Не разбирам защо…
— Просто се забавляваме, това е — каза детектив Ростър. Устните му бяха повдигнати в усмивка, но очите му бяха сериозни. Той отново погледна към бележника си. — Колко тежи човешкото сърце?
Дейн трябваше да помисли. Сведе поглед към стиснатите си в юмруци ръце със същия размер като сърцето му. Искаше да излезе от тази стая. Ако отговореше, може би щеше да стане по-бързо.
— Двеста и осемдесет грама.
— Близо си. Към триста. Къде се намират каротидните артерии?
Той посочи от двете страни на врата си в момента, когато адвокатът му направи знак да не отговаря. Детектив Ростър се изкиска. Очите му не се откъсваха от неговите.