— Седни, мамо, добре съм. — Наоми опипа въздуха, търсейки ръката на майка си. Когато не я намери, прибра своята при другата в скута си. — Мина една седмица и още нищо не ми се е случило.
— Понеже не си излизала от къщата. А не си излизала, защото те е страх, нали?
Наоми измъкна един конец от ръба на дънките си и започна да го навива на пръста си, докато върхът на пръста й не стана син и се поду.
— Ще отида и ще настоявам да направят нещо. Не могат да излагат живота ти на риск само за да спестят някое пени. Познавам майката на началника на полицията. Ще й се обадя, за да съм сигурна, че ще предприемат нещо.
— Недей, моля те. Ще се свържат с мен, когато разберат нещо, сигурна съм в това.
— Още ли не са се свързали с теб? Не могат да те държат неинформирана. Не, ще говоря с тях.
— Мамо…
— Не ме спирай, Наоми.
Наоми въздъхна. Не можеше да направи нищо по въпроса. Когато майка й си наумеше нещо, най-доброто, което можеш да сториш, е да не й се пречкаш.
— Обичам те, мамо — каза тя и чу как Рейчъл подсмърча, за да скрие сълзите си.
— И аз те обичам, Наоми, толкова много те обичам. Не мога да те изгубя така.
— Няма.
Наоми стана, но майка й я придърпа към себе си и я прегърна.
— Обещай ми, че ще се пребориш с това.
Наоми беше сигурна, че Рейчъл говори за спомена от намирането на трупа, но дълбоко в себе си се зачуди дали не знае за поривите й към самоубийство. Остави майка си да я задържи в прегръдките си и се заслуша в сълзите й и ударите на сърцето й.
— Обещавам, мамо.
Едва сега й хрумна колко егоистично беше да се опитва да отнеме живота си. Когато стоеше на ръба на скалата, си казваше, че решението дали да живее, или да умре си е само нейно, но докато сълзите на майка й попиваха в блузата й, тя осъзна каква мъка щеше да й причини. Ако се самоубиеше, нямаше да разруши само своя живот.
Рейчъл се отдръпна и каза:
— Знам, че не ти трябва огледало, но трябва да си вземеш едно поне заради ревливата си майка. Гримът ми се размаза по цялото ми лице.
Наоми се насили да се засмее.
— Мисля, че в банята имаше едно малко огледало. Не си спомням, но мисля, че Дейн не го е взимал със себе си.
— Имам джобно огледало в чантата си — каза Рейчъл. — Ще отида да се оправя, после тръгвам за полицията.
Тя стисна ръката на Наоми и тръгна към стълбата за втория етаж.
Наоми не можеше да спре майка си да не отива в участъка, но нямаше защо да й казва, че детективите нямаше да са там. Погребението на Амбър О’Нийл беше определено за днес по обяд и всеки полицай в Балкърн Хейтс щеше да присъства на церемонията. Тя също щеше да отиде.
Идването й беше грешка. Не беше правилно да бъде там, заобиколена от роднини и колеги на Амбър, докато ковчегът отнася тялото й в земята. Опечалените имаха своите мили спомени за младата жена: първите й стъпки, първото паднало зъбче, първото повишение. А Наоми имаше единствено спомена за изстиващия труп под ръцете си.
Тя се облегна на близкото дърво и се опита да чуе нещо от речта на викария над изливащия се по листата дъжд, чиито капки мокреха раменете й.
Беше дошла един час преди службата, самият викарий я бе отвел до гроба, за да изчака другите да се съберат, но сама избра да се скрие под дървото. Не искаше да се намесва, но държеше да е наблизо. Реши, че идването й ще й помогне да забрави усещането за изстиващата плът под ръцете си, но докато стоеше под дървото, заслушана в скърцането на скрипеца, който спускаше ковчега в гроба, тя съжали, че не си е вкъщи.
Хората около гроба плачеха. Дъждът биеше яростно по армията от чадъри и се стичаше по косите на Наоми, напомняйки й за малката уличка. Помисли си за дишащия зад нея убиец, вратът й се стопли от спомена, сякаш все още бяха там, до изстиващия в краката й труп. Тя побърза да прогони спомена. Службата свърши и над гроба се спусна тежка тишина, дъждът премина в лек ръмеж и слънцето надникна зад облаците. Наоми се притисна до дървото и задържа дъха си, когато присъстващите тръгнаха към църквата да почетат загиналата, лавирайки между гробовете. Птиците зачуруликаха от върховете на дърветата, глухи и слепи за мъката на хората отдолу.
Щом стъпките им заглъхнаха, тя тръгна в противоположната посока. Бастунът й обираше дъждовните капки от тревата.
— Наоми.
Тя спря и примига, за да прогони дъжда от очите си. Който и да беше, тя не искаше да я види тук. Тя беше физическо въплъщение на смъртта на Амбър — свидетел на последните й мигове, усетил смъртта й със собствените си ръце.
Наоми наведе глава и продължи пътя си.
— Наоми.