Сега гласът се чу по-отблизо. Наоми го разпозна и спря.
— Детектив?
— Реших, че си ти — каза Маркъс, задъхан от усилието да я настигне. — Добре ли си?
— Не трябваше да идвам. Помислих си, че ако дойда, ще сложа някакъв край. Колко егоистично от моя страна! Съжалявам.
— Недей — отвърна той. — Напълно те разбирам. Искаш ли да дойдеш на службата? Сигурен съм, че за никого няма да е проблем.
— Не, не, появата ми тук беше достатъчно нетактична.
Те замълчаха. Дъждът намаля и с това тишината между тях ставаше все по-неловка.
— Не знам какво става. Откакто това се случи, не съм излизала от къщи. Днес е първият ми ден навън.
— Работим здраво, Наоми. Щом намерим отговори на въпросите си, ще ти се обадя лично.
— А аз какво трябва да правя през това време? Да седя и да се моля убиецът да не дойде при мен?
— Нямам право да обсъждам случая с външни хора, но те моля да ми се довериш. Обещавам ти да се погрижа никой друг да не пострада.
Над главите им гръмна мълния.
— Позволяват ли ви да правите така? — попита Наоми.
— Какво да правим?
— Да давате обещания.
— Това ще си остане нашата малка тайна.
Но Наоми не мислеше, че може да се ангажира с още тайни.
— По-добре влезте вътре — каза тя. — За службата.
— Сигурна ли си, че не искаш да влезеш за малко, докато дъждът утихне?
— Не, добре съм.
— Добре. Ще държим връзка.
Наоми се вслуша в отдалечаващите се стъпки.
Повярва му, когато й каза, че иска да й помогне, но не мислеше, че е възможно да гарантира безопасността й. Колкото и да се стараеше, не можеше да се отърси от чувството, че е сама. Нещо й подсказваше, че онзи, който бе отговорен за убийствата, не беше приключил с нея.
19
Наоми вървеше по плажа. Макс скачаше по прииждащите към брега вълни.
Измина цяла седмица, откакто бе спала с Дейн, и все още усещаше устните му по врата и топлия език, опитващ вкуса на бедрата й. Вината продължаваше да я измъчва; беше се утаила в костите й и болеше при всяко движение. Но за онези няколко кратки часа, докато бяха заедно, цялата болка се бе изпарила от нежността му и тя отново се бе почувствала цяла.
Сега празнината беше с нея в живота й повече от всеки друг: повече от Макс, семейството й, бившия й съпруг… Беше се появила в нощта, когато се събуди в ъгъла на онази автобусна спирка, и беше неин спътник през целия й живот. Докато се прибираше след погребението на Амбър, тя се замисли за родната си майка — жива ли беше или не? Може би беше погребана в същото гробище? Дали не бе минала покрай гроба й, без да знае? Или все още дишаше, търсеше вени между пръстите на краката си, за да си инжектира онова, което обичаше повече от собствената си кръв и плът?
Първият спомен от майка й беше как вади използвана спринцовка с шамар от устата й. Наоми смучеше иглата, въртеше я с език из устата си, усещайки вкуса на метала. Това беше единственият начин да идентифицира различните предмети в своя малък свят, покрит с вечен мрак. Докато майка й спеше на дивана в другия край на стаята с изпълнилия вените й хероин, заедно с изпаднали в коматоза непознати, Наоми пълзеше по мръсния килим и опитваше разни неща, запомняйки формата им с езика и устните си. Още помнеше грубия глас на майка си, докато й се караше, ръцете, които я вдигаха на крака толкова рязко, че докосването беше като удар. Споменът винаги завършваше със захвърлянето й в съседната стая и собствените й викове от другата страна на вратата.
Тя тръсна глава, за да прогони спомена. Нямаше значение дали майка й беше мъртва или жива. За нея тя беше мъртва. Истинската й майка беше Рейчъл, жената, която я обичаше и я бе научила на всичко, което знаеше.
— Макс! Ела, момче!
Макс излезе с последната втурнала се към пясъка вълна и се отърси от солената вода по козината си. Затича се към нея и скоро дъхът му затопли дънките й. Наоми се наведе и му сложи каишката с върха на пръстите си в опит да запази превръзките на ръцете си сухи.
Двамата тръгнаха обратно по пътя, откъдето бяха дошли. Макс щеше да я поведе към бетонните стъпала край морската бариера и скоро щяха да са си вкъщи до огъня, да се сушат и дремят пред камината. Колкото повече спеше, толкова повече дни щеше да има между нея и онази вечер в малката, глуха уличка. И не след дълго всичко щеше да се превърне просто в още една част от миналото й.
Макс спря пред нея и изръмжа заплашително.
— Макс? Какво има?
Той излая по начин, който не беше чувала досега. Челюстите му изтракаха във въздуха.
— Ехо? — каза тя.
Вятърът свиреше около тях и залепи един кичур коса на носа й. Тя го хвана и го прибра зад ухото си.