Макс започна да вие и задърпа каишката си. Пясъкът под краката му се раздвижи.
— Кой е там?
Тя се заслуша във воя на вятъра. Някой стоеше на пътя им и дишаше развълнувано като човека, който бе застанал зад нея в онази уличка.
Тя се опита да се върне назад, но Макс не помръдваше.
— Ела, Макс!
Той заръмжа през оголените си зъби, но тя не се отказа, най-после успя да го завлече встрани и тръгна нагоре по плажа.
— Сега бързо — прошепна тя.
Чу тежкото дишане зад себе си. Крачолите на нечий панталон се търкаха един в друг при широките крачки на…
Носът й пръв достигна до брега. Пясъкът напълни устата и очите й.
Тя се опита да се надигне с ръце, опрени в пясъка. Мястото, където непознатият я бе докоснал по гърба, за да я бутне, пулсираше. Наоми се изплю, за да освободи устата си от пясъка. Макс излая и се хвърли към непознатия. Викът на мъжа екна по плажа.
— Макс, не!
Очите й се напълниха с пясък. Той драскаше по нежната им ретина при всяко примигване и се вдълбаваше под клепачите й.
Изведнъж ръмженето на Макс стана някак приглушено, сякаш зъбите му бяха потънали в парче плат или плът. Нечии крака раздвижиха пясъка и заритаха във въздуха. Един ритник я уцели по лицето, следващият се заби в гърлото й. Макс разтвори зъби и излая силно.
Устата й отново се напълни с пясък и този път трябваше да преглътне, за да не се задуши.
— Не го наранявай! Моля те!
Наоми запълзя по пясъка, опипвайки въздуха пред себе си с едната си ръка. Лаят на Макс отекна по брега.
— Моля те, спри!
По лицето й потекоха сълзи, примесени с пясък. Тя приближи и чу ясно как някой удари тялото на Макс.
— Спри! — протегна тя ръце и напипа крака на непознатия. Мушна пръсти под ръба на панталона му и заби нокти в кожата. Нещо топло намокри пръстите й от външната страна. Кръв. Кръвта на Макс.
— Не! Не го наранявай!
Ръцете я хванаха за палтото и я изправиха на крака. Тя усети кръвта и топлината на дъха му по сълзите си. Спомни си вечерта в онази уличка, горещия дъх, който бе излязъл като смях. Същият мъж, убиецът на Амбър О’Нийл, сега я държеше за палтото.
Той продължи да я вдига нагоре, докато краката й не увиснаха, ритайки безполезно въздуха, после я захвърли настрани. Пясъкът потъна под тежестта на тялото й, главата й се удари в стърчащ над него камък.
Всичко започна да се върти. Пясъкът заигра около нея, повдигнат от вятъра. Шумът на морето се усили, но продължи да чува болезнения плач на Макс и немощните молби, излизащи от собствената й уста: „Моля те, недей! Не него! Убий мен“.
Наоми дойде в съзнание и първото, което усети, беше мокрият пясък, който стискаше в шепите си. Дънките и обувките й бяха мокри. Морските вълни я заливаха и влачеха тялото й обратно със себе си. Нямаше как да отвори очи, затова ги стисна и се обърна към вълните, остави се на водата да измие пясъка от лицето й.
Слънцето се бе скрило. Във въздуха се бе промъкнал студ и цялото й тяло зъзнеше. Беше съвсем сама, скрита в мрака на вечерта.
Водата я покриваше като лед, но тя я посрещаше с благодарност, опитвайки се отново и отново да се измъкне от морето. Главата й туптеше, повтаряше ритъма на ударите на сърцето й. Превръзките на ръцете й бяха мокри и покрити с пясък.
Макс.
— Макс!
Гласът й се изгуби сред рева на вълните.
Вятърът се втурна от морето към плажа и изкатери скалите.
— Макс!
Тя успя да излезе от водата, опита се да стане, но изгуби равновесие. Падна на ръце и колене и запълзя, усещайки пясъка под изранените си ръце. Солената вода капеше от косата й и гонена от вятъра, продължаваше надолу по врата. Тя зарови ръце в пясъка, скри го под пръстите си и продължи да вика, докато усети лапата му.
— Макс!
Той беше студен и мокър, песъчинките се бяха набили в козината му като кърлежи. Наоми проследи с пръсти гръбнака му, после пое към корема и напипа разрезите между ребрата му.
— Не…
Сълзите потекоха като река, тя легна до него и го притисна до себе си.
— Не ме изоставяй, моля те! — прошепна отчаяно.
Седна и зарови пръсти в джоба си за телефона. Извади го и изсипалата се от него морска вода се намокри скута й. Тя го захвърли на земята, легна до Макс и зарови лице в козината му.
Нещо помръдна под палтото й. Тя сложи глава на гърдите му и долепи ухо до тях, вдишвайки морето и кръвта. Ароматът беше толкова жив, сякаш пое бензин на глътки.
Сърцето му биеше.
20
Осеяна с лекета от кафе, вратовръзката на Маркъс лежеше до мишката на компютъра. Ризата му беше захвърлена под бюрото. Погребението го бе съсипало. След това Лиза го изпрати обратно на работа, а останалите отидоха да ядат и да пият в опит да забравят, че един от тях е бил убит.