Маркъс познаваше Амбър отскоро, затова имаше логика именно той да се върне в участъка и да продължи работата си по случая, но излязла от устата на Лиза, заповедта прозвуча като обвинение. Сякаш демонстративно искаше да го изключи от екипа.
Той разтърка очи. Документите на бюрото се сляха пред погледа му. Започна да мига бясно, докато думите дойдоха на фокус. Взе разпечатката на обажданията от евтиния мобилен телефон на Амбър и се взря в нея с учудване. Беше го използвала за контакт с Каси Дженингс.
Жертвите се познаваха.
И по-важното, знаеха някаква тайна за убиеца, толкова важна, че той ги бе проследил и бе прерязал гърлата им като на животни в кланица.
Телефонът на бюрото му звънна и го стресна. Беше седял в тишина часове наред. Грабна слушалката и се представи припряно:
— Детектив сержант Маркъс Кембъл.
— Здравей, синко. Обажда се Карл Ростър. Получих съобщението ти.
Макар че беше сам, Маркъс огледа механично стаята, за да се увери, че няма кой да ги чуе.
— Благодаря ви, че се обаждате, детектив.
— Вече не съм детектив, синко. Пенсионирах се — засмя се мъжът от другата страна на линията, но смехът му бързо премина в кашлица. — В съобщението си казваш, че нищиш отново случая на Хейли Милър.
— Точно така — каза Маркъс. — Имам причина да вярвам, че той е свързан с последните престъпления.
— Имаш предвид убитите жени?
Инстинктът му нашепна да отклони прекия отговор, но си спомни, че Ростър е бил детектив много преди самият Маркъс да се роди. Ако искаше човекът да сподели мнението си за случая, трябваше и той да сподели своето.
— Да, сър.
Ростър въздъхна.
— Беше голяма бъркотия. Какво те кара да мислиш, че е свързан с последните убийства?
— Местопрестъпленията изглеждат сходни с онова от случая на Хейли Милър, но главната причина е, че…
Запита се дали трябва да му каже съображенията си. Може би Ростър също беше част от екипа, покрил случая на Хейли.
— Слушам те, синко. Маркъс пое дълбоко въздух.
— Според мен шефовете прикриват случая „Милър”, за да потулят скандал за превишаване на служебните права, въпреки че има основание престъпленията да се свържат — каза той и се заслуша в дишането на мъжа отсреща.
— Нагазваш в дълбоки и мътни води, синко.
— Знам.
Ростър отново замълча.
Обръщението „синко“ означаваше много за Маркъс. Той се запита дали Ростър е баща и ако беше, дали беше добър баща.
— Говори с майката на Милър — каза след малко възрастният човек. — Тя имаше своя теория, но навремето никой не й обърна внимание.
— Благодаря, сър. Дължа ви услуга.
— Ако стигнеш донякъде със случая, искам да ми се обадиш. Още не мога да спра да мисля за това момиче.
— Непременно, сър.
— И, синко…
— Да, сър?
— Копай внимателно, разбираш ли? Ако шефовете ти искат да погребат случая, вероятно ще погребат и теб, щом те видят с лопатата.
— Разбирам, сър. И благодаря.
Маркъс затвори и потърка чело. Ако Ростър беше част от прикриването, трябваше да чака отзвук от разговора си с него. Но ако в следващите два дни нямаше последствия, щеше да продължи да рови и да говори с майката на Хейли Милър.
Оставен на бюрото, мобилният му телефон завибрира. Той провери дисплея и чак тогава осъзна колко късно е станало. Обаждаше се Натали.
— Съжалявам. Не усетих как се изниза времето.
— От два часа те чакам да се прибереш.
Той си я представи как седи до малката маса в апартамента им и гледа как храната в чинията му изстива. Дългата й коса сигурно беше вдигната нагоре, гримът й — съвсем свеж, дрехите бяха специално подбрани, а кафявите й очи бавно се пълнеха със сълзи.
— Извинявай. Денят беше дълъг.
— Аз също работя, Маркъс.
— Знам, знам, съжалявам.
— Ще се прибереш ли скоро? Или да довърша сама бутилката с вино и да си лягам?
Полицай Таня Ърнхарт се появи на вратата на участъка. В очите й имаше тревога и вълнение. Маркъс покри слушалката.
— Колегите са открили сляпа жена на плажа. Нападнали са я и са намушкали кучето й с нож. Каква е вероятността това да е свидетелката по случая на Амбър?
Маркъс си представи сцената — попила в мокрия пясък кръв, превръщаща бялата пяна на вълните в розова. Ако искаха да разберат кой бе направил това, трябваше да действат бързо.